Какво сме ние - това, което мислим за себе си, че сме или това, което другите мислят за нас?! Дали истината не е някъде по средата?! Не се ли заглеждаме по-често в чуждата паница и пропускаме да видим нашата. Книгите, филмите също са база за сравнение. При всички случаи общуването помага да налучкаме верния път.
Беше преди години на чашка кафе...
Връщам се в спомените, защото днес срещнах бившите си колежки от банката, в която работех. Напуснах държавна работа и постъпих на работа в частна фирма. «Ти си успял човек!» ми казаха те. «Напусна работа, когато в обявите търсеха до 35 годишни, а ти беше на 40. Мърморехме всички, а ти просто реши, че не можеш повече така и се махна. Ние още мърморим, но ни е страх да рискуваме. Възхищаваме ти се.»
Те на мен? Та те не знаят за безсънните ми нощи; за това, че осъмвах разплакана и се чудех имам ли право да рискувам не само моя хляб, а и хляба на децата ми. Но и не можех повече да работя в напрегнатата атмосфера, в която само ни повтаряха «трайте си, защото ще има съкращения, трайте си». Аз и двете ми най-добри приятелки преглеждахме обявите и подавахме по три молби, всяка търсеше изход не само за себе си и успяхме – и трите, защото се подкрепяхме. Без тях едва ли бих успяла. Аз съм успял човек, така мислят за мен, а аз се съмнявах, че ще успея.
И тогава си спомних за кафето.
След работа отидохме във Вили. Бяха поканили една гледачка да ни гледа на кафе. Много познавала и всички бяха еуфорични, имаха толкова въпроси.
Едната колежка е вдовица, на петдесет е и има приятел, с когото иска да знае дали ще има бъдеще. Други две са разведени на по четиридесет години. Едната има проблеми с бившия, а другата има двама кандидати и се чуди кой е истинският. Аз и още две сме на по двайсет и пет, семейни, с деца. Едната е пред развод, другата има някакви проблеми, та кой ли ги няма?! Аз какво? Имам и аз, като всички останали, но като гледам другите как се суетят, си казвам - може пък мойте да не са толкова страшни - и ги оставям да минат пред мен. Седя и си чакам реда.
Излиза първата:
- Всичко ми позна, страхотна е!
Какво да питам , какво ли ще ми каже? А ако е нещо страшно? Не, те не казват такива неща. Искам ли да знам или е по-добре да го вървя стъпка по стъпка, опитвайки се да го променя към по-добро. Ако ми каже нещо, дали това няма да ми повлияе по някакъв начин - за добро или за зло?!
- И на мен такива неща ми каза, че направо не мога да повярвам, уникална е! Казвам ви, всичко познава!
Идва и моят ред. Влизам в кухнята, сядам. Знам че гледачките са и много добри психолози. Не можеш да разбереш познават ли или ние се издаваме с въпросите си и ги насочваме в правилната посока. Не можеш да разбереш дарба ли имат или са шарлатани, затова никога не питам нищо, само чакам, Знам, че, който има огромен проблем, сам насочва разговора в нужната посока.
Сядам, тя държи чашата ми, поглежда ме. Не я питам нищо с поглед. Ако има нещо - нека го прочете в чашата ми. А и какво да я питам? Понякога, когато са ми гледали, дори гледам надолу, за да не ми четат в мислите. Казвали са ми, че дори съм трудна за хипнотизиране. Може би аз първа ще успея да я хипнотизирам. Тя поглежда чашата, после мен. Хваща подгъва на роклята ми. Любимата ми рокля, в нея изглеждам аристократична, синьото придава синева и на очите ми. Обичам тази рокля, с нея се чувствам друга, завършена, фина, изящна и така ме възприемат и другите. Отива ми. Дрехата прави човека или ние придаваме на дрехата стил.
- Ти си от смесена кръв.
Кимам. Мълчи. Знам че съм трудна за гледане, но чакам.
- Ти си щастлива жена!
- Може би да.
- Имаш всичко, което искаш, имаш го, щастливка.
- Това ли беше?
- А, малко ли е? Да, това беше.
Изпраща ме и правим разбор на казаното от нея. Всички са очаровани, доволни. Вдовицата вече знае, че нейният приятел ще се разведе. След година това наистина стана. Разведе се след двайсет години брак, но не се ожени за нашето момиче. Но бяха още известно време заедно, позна. Другата колежка вече знаеше кого от двамата кавалери да избере. Третата...
- А на теб позна ли ти?
- Не знам, каза ми, че съм щастлива.
- Познала ти е! Ние всички имаме някакви проблеми, а ти си семейна, имаш мъж до себе си и две деца и всички сте живи и здрави, какво по-хубаво от това?!
- Така погледнато - да, прави сте.
- Какво повече можеш да искаш от живота?
Какво наистина мога да искам, какво повече от това, та нима това не е истинското щастие? Може би съм искала само някой да ми го каже, за да го разбера.
© Светлана Лажова Все права защищены
Росица, „Рядко мислим за това, което имаме, но винаги за това, което ни липсва.” И пропускаме важните неща в стремежа...към какво сами понякога не знаем. Какво е щастие?! За всеки може да е различно, важното е да го разпознае за себе си и да нарече щастлив миг или щастлив ден, денят който е бил различен, ако така го е почуватвал. Може би е усещането за нещо специално, може би...А какво е специално?! За мен една искрена усмивка и денят ми запова щастливо, за друг е стих написан с любов, за трети – луксозен подарък...Според човека и щастието.
Марко, благодаря ти!!! „Живей за днес, защото вчера никога няма да се върне, а утре може никога да не дойде!” Така че, цени това, което имаш!!! Наистина!