Казват, че най-хубавият период в човешкия живот са неповторимите детски години. Кой не би желал да се върне в тях, кой не би искал поне за ден, за час, дори за секунда да се върне в онова лудо, лудо време, да си спомни за безгрижното детство със своите безкрайни игри, със своите лудории, с онези вълшебни мигове в топлия скут на баба и нейната грижовна, галеща длан.
Аз нямах такова детство.
За какво безгрижно детство може да се говори, когато то премина в болници и санаториуми, когато то беше заковано в онзи опротивял ми вече инвалиден стол, когато единствените ми игри и лудории бяха в онези отвратителни занимания в залите за лечебна физкултура.
Затова вълшебните мигове в бабиния скут и топлата ласка на меката ù длан бяха единственото хубаво нещо в това мое нерадостно детство.
* * *
Наричах я МАМИНКА.
Това обръщение не съм го измислила аз. Но мисля, че то направо е измислено за мен. Защото тя беше за мен не само като майка, но и нещо много повече. Та аз бях с нея буквално всеки ден, все ...