Казват, че най-хубавият период в човешкия живот са неповторимите детски години. Кой не би желал да се върне в тях, кой не би искал поне за ден, за час, дори за секунда да се върне в онова лудо, лудо време, да си спомни за безгрижното детство със своите безкрайни игри, със своите лудории, с онези вълшебни мигове в топлия скут на баба и нейната грижовна, галеща длан.
Аз нямах такова детство.
За какво безгрижно детство може да се говори, когато то премина в болници и санаториуми, когато то беше заковано в онзи опротивял ми вече инвалиден стол, когато единствените ми игри и лудории бяха в онези отвратителни занимания в залите за лечебна физкултура.
Затова вълшебните мигове в бабиния скут и топлата ласка на меката ù длан бяха единственото хубаво нещо в това мое нерадостно детство.
* * *
Наричах я МАМИНКА.
Това обръщение не съм го измислила аз. Но мисля, че то направо е измислено за мен. Защото тя беше за мен не само като майка, но и нещо много повече. Та аз бях с нея буквално всеки ден, всеки час, всеки миг. Денем я гледах като ходи насам-натам, слушах я като говори, играех с нея на карти, приемах с удоволствие помощта ù, когато си подготвях уроците, възхищавах се на вкусотиите, които приготвяше за мен. А нощем се сгушвах на спалнята до нея и не заспивах, докато не почувствам топлотата на нейното тяло. И всичко това не за ден, не за месеци, а за години, за много години, прекарани с нея.
И сега нея я няма.
Днес всички скърбим за нея. И всички казват колко беше добра, колко беше всеотдайна, кълнат се, че винаги ще я помнят с добро. И сигурно ще са истински и мъката в сърцата им, и сълзите в очите им. Както ще е истински и пламъкът на траурните свещи, запалени в нейна памет.
Съжалявам, добри хора!
Но никой от вас не я познаваше по-добре от мен, никой от вас не знае колко силна беше връзката помежду ни. Никой от вас не знае какъв защитник имах аз в нейно лице, не знаете колко увереност ми вдъхваше тя в това мое прокълнато детство.
Боже, колко доброта бликаше от душата ù, усмивката не слизаше от лицето ù, а обичта ù към мен извираше непрекъснато от сърцето ù като пълноводен геран.
Затова толкова много съм ù благодарна.
* * *
Не, добри хора! Вие действително не я познавахте повече от мен.
Затова запалете траурните свещи, поплачете и се помолете за нея. И нека пламъкът да осветява пътя ù там, горе в небитието, сълзите ви да утоляват неутолимата ù жажда за живот, а молитвите ви да ù напомнят, че винаги ще я помните и обичате.
Тя заслужава това!
© Кремена Желязкова Todos los derechos reservados