Споменът не те беше спохождал от не помниш кога. Когато ти влезе в ума, се появи някак бегло. Мисълта те развесели - беше забравен вече - преодолян! Щом толкова време не се беше появявал, значи вече няма шанс. В резултат брадичката е веднага гордо вдигната, самочувствието лети по небесата.
Но след няколко дни споменът пак се появява.
И пак.
И пак.
Дори започва да ти казва лека нощ, придружено с ехидна усмивка. Не те оставя да заспиш. Знаеш, че ако го храниш и поддържаш, само ще става по-зле. Не можеш обаче да се откажеш от тази сладка болка, която ти носи - болката, която е от малкото неща, които ти подсказват, че все още си човек. Страх те е да се разделиш с нея, защото на нейно място ще дойде нищото.
Или просто храниш мазохизма си и се самозалъгваш с драматизъм.
Споменът вече не те оставя да спиш. Съпътства го и изгарящата топлина в слънчевия сплит - горящата ти душа, от която не можеш да се скриеш каквото и да правиш. Въртиш се отчаяно из леглото. Наместваш възглавницата все едно на ...