Но след няколко дни споменът пак се появява.

 

И пак.

 

И пак.

 

Дори започва да ти казва лека нощ, придружено с ехидна усмивка. Не те оставя да заспиш. Знаеш, че ако го храниш и поддържаш, само ще става по-зле. Не можеш обаче да се откажеш от тази сладка болка, която ти носи - болката, която е от малкото неща, които ти подсказват, че все още си човек. Страх те е да се разделиш с нея, защото на нейно място ще дойде нищото.

 

Или просто храниш мазохизма си и се самозалъгваш с драматизъм.

 

Споменът вече не те оставя да спиш. Съпътства го и изгарящата топлина в слънчевия сплит - горящата ти душа, от която не можеш да се скриеш каквото и да правиш. Въртиш се отчаяно из леглото. Наместваш възглавницата все едно на нея има магическо място, на което ако си сложиш главата по точния начин, ще заспиш на мига и ще успееш да се отървеш от спомена, поне докато не се събудиш. Не оцелваш магическото място.

 

Някак си заспал. Събуждаш се и не помниш нищо. Спираш алармата, поглеждаш към прозореца - за миг през него всичко те връхлита и отново си спомняш всичко.

 

Нали беше приключило?

 

Нали беше забравено?

 

Ден след ден минават. Ежедневието бавно те изсмуква. Започваш да забравяш да го храниш. Малко по малко слабее. Когато стане достатъчно малък и безобиден, го хващаш и го хвърляш с всичка сила и злоба нанякъде. По ирония най-вероятно още по навътре в душата.

 

Брадичката отново е гордо вдигната. Самочувствието отново лети. Цикълът никога не спира.