В ранната утрин, когато колите за събиране на боклук и птичките още не бяха озвучили тихата уличка, до голямата кофа спря продърпаният, но вече полузимно екипиран клошар Васко. С опитен замах отвори капака. Бързият поглед му показа, че вечерта е била добра не само за жителите на уличката - част от това добро щеше да оцвети и самотния му ден. В този момент иззад ъгъла се показа колегата му Борко. Зърнал нечакания гостенин, Борко спринтира, доколкото му позволяваха двата чувала на гръб и претоварената количка. Спря до кофата, трясна гръмовно капака й, пък погледна остро към Васко
- Браво бе! Не те ли е срам! Нали си знаеш района - що щеш тука?
Васко сведе глава и промълви:
- Закъсах я, бе човек! По моите улици няма вече живот...Ей оня ден, знаеш, дошли трима и преровили преди мен. А вчера направо щяха да ме пребият, когато ги питах защо нарушават правилата. И аз... какво... ами от оня ден прескачам насам и за да взема нещичко... Не се живей, братче...
Борката обаче не щеше и да приеме ни ...