На перона съм. Потропвам ритуално с големите си туристически обувки, за да се стопля. (Добре, че днес си обух по-дебелите чорапи). Сякаш танцуваме някакъв странен зимен танц с поредната студена януарска сутрин. Тя ме държи здраво в ледената си прегръдката, а аз я настъпвам непохватно от време на време. Въртим се заедно в кръг под козирката, докато бавно оглеждам гарата и всички пътуващи братя и сестри. Виждам как дъждът упорито продължава да вали. Усещам желанието, което напира у него, да превърне ситните си капчици в бели пухкави снежинки, но все още като че ли събира смелост, за да извърши това вълшебство. Прилича на дете, което се засилва да скочи от малкото си дървено столче, но изведнъж се спира разколебано и сяда на него, търсейки с очи подкрепа и внимание.
А колко е нужен снегът и то точно сега, за да направи нещата наоколо поне за малко по-бели, по-чисти и някак по-красиви. Да скрие разбитите тротоари и сивата монотонна тревожност, която се разхожда по тях в лицата на хората. Д ...