На перона съм. Потропвам ритуално с големите си туристически обувки, за да се стопля. (Добре, че днес си обух по-дебелите чорапи). Сякаш танцуваме някакъв странен зимен танц с поредната студена януарска сутрин. Тя ме държи здраво в ледената си прегръдката, а аз я настъпвам непохватно от време на време. Въртим се заедно в кръг под козирката, докато бавно оглеждам гарата и всички пътуващи братя и сестри. Виждам как дъждът упорито продължава да вали. Усещам желанието, което напира у него, да превърне ситните си капчици в бели пухкави снежинки, но все още като че ли събира смелост, за да извърши това вълшебство. Прилича на дете, което се засилва да скочи от малкото си дървено столче, но изведнъж се спира разколебано и сяда на него, търсейки с очи подкрепа и внимание.
А колко е нужен снегът и то точно сега, за да направи нещата наоколо поне за малко по-бели, по-чисти и някак по-красиви. Да скрие разбитите тротоари и сивата монотонна тревожност, която се разхожда по тях в лицата на хората. Да затрупа до болка познатите ни страхове и да ги накара да заспят дълбок зимен сън, а когато се събудят - да се превърнат в лош спомен от нещо, което е отминало завинаги.
Докато си мисля всичко това, я виждам да се приближава. Пътуваме с нея заедно почти всяка сутрин, но два-три дни не я бях виждал.
- Не! Не ти се спи! Не! Не ти е студено! Работи ти се! - посрещам я аз с глупава шега под формата на мантра. - Работи ти се, но още не го знаеш!
Тя се усмихва тъжно и поглежда надолу към жълтата ожулена метална седалка наблизо, върху която нечия трепереща от любов ръка е надраскала с грозни разкривени букви „Обичам Б.“.
Разбирам, че нещо не е както трябва и този път по-предпазливо питам:
- Какво става? Нямаше те. Всичко наред ли е?
Очите ѝ се напълват със сълзи, които изведнъж преливат язовирната стена на собствената ѝ воля и самообладание и потичат по премръзналото ѝ лице. Успява все пак да се овладее и тихо съобщава:
- Баща ми почина.
Първо настъпва неловко мълчание, но после смутено ѝ изказвам съболезнования и се сещам, че само преди няколко седмици тя загуби и майка си. Колко тъжно, нелепо и жестоко!
- Сега поне пак са заедно с мама. – казва тя, сякаш дочула мислите ми. – Някъде там горе. – посочва с глава небето, захлупено от тъмни облаци.
Влакът идва и двамата се качваме. Искам да я подкрепя по някакъв начин, да я насърча, да превържа прекършените криле на желанието й за живот и вярата в него, но не зная как. Не се сещам какво да й кажа. Всички думи, които изричаме в такива случаи ми се струват толкова кухи, безсилни и безсмислени. Не я питам защо или как така. Какво значение има това?! Смъртта идва при хората по различни поводи, но винаги по една и съща причина – за да ни отнеме някого, за да остави рана в сърцата ни, която така и никога не зараства. Мажем я с Мехлема на надеждата, посипваме я с Вълшебното прахче на примирението. Слагаме ѝ от Компреса на чувството си за неизбежност, но тя винаги остава отворена и леко кървяща. Винаги.
Затова предпочитам просто да помълча заедно с нея. Само това ми изглежда правилно в този момент. Човек е сам в болката си. Сам върви по пътя на своето страдание, което или го пречиства и го прави по-силен, калявайки душата му, или го опустошава непоправимо и го плъзга по спиралата на саморазрушението.
Слизаме и след миг ще се разделим, поемайки в различни посоки. Усещам, че трябва да ѝ кажа нещо за "довиждане". Събирам смелост и подхвърлям през рамо:
- Трябва да продължиш напред някак.
Тя отново тъжно се усмихва, примигва с натежали от мъка очи и ми отговаря:
- Все още не знам как, но ще опитам.
Разделяме се, а аз се качвам в тролея, който прави маневра и поема по маршрута си. Тя изостава някъде зад мен. След миг я виждам през прозореца. Навела се е и гали едно малко мръсно и настръхнало котенце, което се мотае от няколко дни тук, просейки обич, нежност и малко храна от пътниците или поне от онези, които са способни да ги споделят с него.
© Илия Михайлов Всички права запазени