Неделя, 7:00 сутринта, свещено време, в което по закон не трябва да те тормозят за нищо. Но за нашата съседка Мичето, законите не са в сила, дори за гравитацията. Просто няма начин всеки петък вечер да се качва толкова бързо по стълбите, че да ми звъни да намаля музиката, докато още не съм си махнала пръста от volume, само с летене може да се постигне. Още със звъненето, в просъница осъзнавам, че няма начин да е някой друг (чудеса стават само в Библията и холивудските филми). Не си правя труда да се привеждам в годен за гледане вид. Отварям.
- Ти си виновна!
- Добро утро, лельо Миче, кажи, какво е станало? - любезността ми е професионално изкривяване, ако не бях продавачка, сигурно щях (като нормалните хора) да я препсувам за здрасти.
- Ти си виновна! Ти водиш тука разни апапи. Разбили са ни мазата тия твои апапи, това е. Няма да се учудя, ако си им дала ключ.
- А вратата разбита ли е?
- Разбита е.
- Значи аз съм им дала клчюч, ама те са толкова тъпи, че са забравили да го използват. Хайде да не ми обиждате приятелите.
- Значи признаваш, че са твоите апапи.
- Не, мойте приятели не са апапи, единият учи право, а другият - за патолог.
- А на тебе защо са ти двама? За да ни изнесат покъщнината по-лесно... ето, затова.
"Защо са ти двама?" - този въпрос и аз си го задавам...
- Не, просто с единия си говорим за философия и история, а с другия - за анатомия. - Изкарах се направо ренесансова личност, всестранно развита. Май по-добре да и бях казала, че съм масов убиец и патологът минава жертвите ми като естестена смърт, а адвокатът е за всеки случай, ако нещо се обърка. Щеше да ми повярва повече.
- Може да не са твойте - каза отегчено, не, че ми вярва, просто реши да иде да тормози друг. - Слезни долу - да видиш какво ти липсва.
Обякох се и слязох на местопестъплението. Гледам и нашата врата зее (не, че някога святсно сме я заключвали, ама имаше някакво резе с ключалка). Затварям очи и дишам дълбоко, страх ме е да погледна и да вида празнота...
Качвам се в къщи. Гледам, бащата закусва спокойно в кухнята.
- Къде си ходила толкова рано или до толкова късно, вече не знам?
- В мазето. Разбили са го снощи.
- Какво са взели?
Мълча все още потресена.
- Бурканите с компот? - предполага със свито сърце.
- Не не са ги пипнали. То, тия компоти с по три черешки, само ние ги имаме за нещо.
- А инструментите от дядо ти?
- Там са си. Били са достатъчно умни да не си помислят, че са с антикварна стойност.
- Тогава какво?
- Срам ме е да ти кажа... Нищо не са ни взели. Станало им е даже жал за нас и са ни оставили един хубав чук (вероятно оръжието на престъплюението).
Дано Мичето не разбере за това как са ни пощадили... обвиненията ще се повдигнат моментално.
© Десислава All rights reserved.