- Обичам го! - шепнеше в нощта едно самотно момиче.
- Знам, но трябва да свикнеш, че той си замина и ти трябва да продължиш... – отговори ù луната.
- Да продължа ли? Че аз дори не знам къде искам да стигна – отвърна объркано момичето.
- Просто не спирай да вървиш! – каза луната.
- Той ме чака някъде там, така ли? - попита с надежда момичето.
- Да, чака те! И той продължава да върви напред.
- За да ме види отново ли?
- За да те види отново... – каза луната.
- А кога ще се срешнем? – попита обнадеждено момичето.
- Когато му дойде времето – отговори загадъчно луната.
- И кога ще дойде това време? – продължаваше да любопитства момичето.
- Стига си задавала въпроси! Лягай си, вече е късно – каза луната студено.
- Не! Оставам да го чакам!
- Недей! – посъветва я луната.
- Няма! Ще го чакам! – настояваше тя.
- Както решиш... – каза луната, докато си мислеше:
Няма смисъл, глупаче...
Той отдавна си замина и колкото и да го чакаш, той няма да се върне. Знам го от опит. Любовта между мен и слънцето е също толкова невъзможна колкото е твоята с него. Слънцето винаги успява да се скрие преди аз да се покажа и се връща тогава, когато аз вече не съм на небето. Това се случва години наред и така ще бъде и занапред.
Луната знаеше всичко това, но не ù даваше сърце да разбие надеждите на и без друго влюбеното до уши момиче. Защо тя продължава да се надява – питаше се луната – ще го чака и ще се надява, че един ден ще се видят, а това няма да се случи. Възможно ли е да го обича до толкова, че да не може да го забрави?
Луната продължи да гледа момичето, което стоеше на прозореца и с усмивка на лице продължи да чака своя любим.
© Мария Костадинова All rights reserved.