Среща със съдбата
Тръгна ядосана, защото майка ѝ се опитваше да я спре. Като момиче в десети клас, навършило вече седемнадесет години, не искаше да позволи на никой да я смята за малка. Макар, че в очите на родния ѝ баща нейният силен стремеж да я приемат вече като голяма изглеждаше различно и тя добре знаеше това.
В купето имаше още двама души. Зарадва се, че може да седне до прозореца. Извади от пътната чанта романизованата биография на Жорж Санд и потъна в страниците на книгата. Някъде по средата на пътя вдигна очи от романа и се изненада, че диагонално срещу нея до вратата е седнал симпатичен млад мъж. Не беше усетила кога е влязъл. Но тя се учуди не толкова на това, колкото на книгата в ръцете му. Четеше същия роман!
Погледите им се срещнаха и той усмихнат я попита:
- Ще разрешите ли да се преместя до вас?
Тя кимна в знак на съгласие и младежът се настани до нея. После се оказа, че и двамата са подчертали едни и същи места по страниците на четивото си.
- Вярвате ли в това, че някои случки в живота ни са предопределени? - запита я изненадващо момчето.
Тя завъртя неопределено глава, не знаейки каво да му отговори. Чувстваше, че спътникът до нея е образован и интелигентен мъж и това се потвърди, след като разбра, че учи ветеринарна медицина, пише разкази и вече има няколко публикувани в окръжния вестник. Името му също излъчваше някаква сигурност - Камен! Младият мъж я попита за къде пътува, но тя не му каза, че иска да се срещне с нейния приятел - бивш съученик, преместил се наскоро с майка си в малкото планинско градче. Обясни му, че отива на гости при сестрата на баща си - лелята, която най-много обича.
Две спирки преди тя да слезе Камен скочи притеснено:
- Така се увлякох в приятния разговор, че не усетих кога сме минали тунелите и без малко щях да си изпусна гарата!
Дълго си махаха - той от перона, тя - облакътена на отворения прозорец, с поглед назад и с едно вълнение, зародило се по магически начин и у двамата. Жана се ядоса, че не си размениха телефоните, но после се упрекна, че мислите ѝ тичат все към него и ги насочи в момчето към което пътуваше.
Росен я чакаше на гарата. Видя ѝ се някак възмъжал или тъгата по наскоро починалия му баща създаваше това впечатление. Неговата майка я харесваше и виждаше в нея бъдещата си снаха, но бе взела решението да заминат и продаде набързо къщата, за да е близо до болните си родители. Той идва веднъж през лятото да я види, а сега беше нейния ред да му гостува. Имаха по-малко от денонощие да си кажат всичко, но говореше предимно тя. Още от самото начало я беше привлякъл с мълчанието си, с това, че е по-различен от останалите момчета. После започна да идва у тях и тя му помагаше в решаването на задачите. Дори нейните родители свикнаха да ги виждат двамата. Сега часовете им бяха преброени и откраднати с цената на нейното своеволие и тя знаеше, че ще заплати скъпо за тях с ограниченията, които нейния баща щеше да ѝ наложи. Но нещо друго беше започнало да я притеснява. Тя не можеше да облече това усещане в думи, но знаеше, че веднъж зародило се, то не я лъже.
На другия ден Росен я изпрати на гарата заедно с майка си. Жана им махна при тръгването и притихна мълчаливо отново до прозореца. Влакът бавно набираше скорост, сякаш се задъхваше от нейната необяснима тъга. Гладеше разсеяно навън, докато в един момент го видя. Изправи се рязко и дори се провикна, надвесена над отворения прозорец.
- Камене!
Момчето я беше видяло и вече се качваше в нейния вагон, щастливо усмихнато. Отвори шумно вратата и с него нахлу радостното вълнение, което не мислеше да крие.
- Я, виж ти! Отново ще пътуваме заедно! - отпусна се до нея младежът. - Щом съдбата е решила така, вече мисля, че няма да е нахално и ще приемеш за логично, ако поискам да ми дадеш адреса си, Жана!
* * *
Неговите писма запонаха да идват по-редовно от тези на Росен. Това, което беше усетила при срещата с приятеля ѝ, се надигаше като сянка на стена, зад която слънцето бе тръгнало да залезе. Жана отваряше писмото му със свито сърце и все така, четейки страхливо, стигаше до края на ситно изписаната страница - винаги една единствена... Сякаш се е стремял от благоприличие да изрълни с празни думи поне нея.
Когато получеше писмо от Камен, се заглеждаше усмихната в големите стабилни букви, с които беше адресирал плика, а докато четеше надиплените му страници, пълни с цветни чувства, сърцето ѝ шумолеше с успокоителния ромон на планинска рекичка. Но имаше чувството, че стои изправена пред ръба на дълбока пропаст и се обвиняваше, че позволява в сърцето ѝ да поникнат първите цветчета на усмихнала се нова пролет.
Накрая написа на Камен едно писмо, което завършваше така: " Безсмислено е да продължаваме! Не искам да се чувствам като момиче, изменило на приятеля си. Затова много те моля – не ми пиши повече..!"
И той изпълни молбата ѝ. Не я потърси. Не се обади. Тя завърши последния клас на гимназията с добра диплома, кандидатства, с намерение да стане студентка, но не я приеха и започна работа като детска учителка в едно погранично село. Конецът на чувствата, който свързваше нея и Росен, постепенно изтъня и накрая се скъса. Разбра от него, че си има друго момиче. Заболя я много, но с времето болката затихна. Трудно ѝ беше да свикне със самотата, но не откриваше мястото си в шумните компании и не ги търсеше. Така се изтърколи още една година.
* * *
Жана притича бързо по калдъръма на пътеката, попил упойващото ухание на цветята, които майка ѝ отглеждаше с толкова много обич, и влезе вкъщи. Родителите ѝ бяха заминали на почивка. Отвори храдилника, взе си да хапне набързо нещо оттам, колкото да каже, че е вечеряла и реши да си ляга, без да пусне дори телевизора. От сутринта я мъчеше някакво главоболие, а настроението ѝ често се променяше безпричинно и сгигаше до сълзи. Дългият летен ден навън все още светлееше, макар да наближаваше девет.
Изведнъж портата се отвори и някакъв мъж бързо прекоси ухаещото дворче. Застана пред прозореца на кухнята и, щом я видя, се усмихна. Тази усмивка ѝ се стори някак позната, но тя не можеше да повярва в това, което ѝ нашепваше вътрешния глас и отвори рязко вратата, заставайки очи в очи с него.
- Добър вечер, Жана!
"Ти ли си?" - го попита нейният поглед, но още преди да чуе тези думи, мъжът заговори:
- Не ме ли позна? Пътувахме заедно, писахме си... Пред теб стои Камен. Нима съм се променил през последните две години толкова, че да не можеш да ме познаеш?
Тя продължаваше да го гледа, невярваща и онемяла от изненада. После се съвзе и го покани да влязат в стаята.
- Но как ме откри? - не се стърпя да го попита. - Ако беше дошъл десет минути по-рано, нямаше да ме намериш. Щеше да видиш една безлюдна тъмна къща и със сигурност щеше да си тръгнеш. Ако пък беше закъснял с десет минути, щях вече да съм си легнала и тази среща пак нямаще да бъде възможна.
Камен се присегна, хвана ръката ѝ и после заразказва:
- Бях една седмица на море и реших да мина през града ти, за да те потърся. Но изведнъж осъзнах, че съм забравил как се казва улицата, на която живееш. Спомних си, че първото име е Иван, а презимето започва с буквата Р... Сетих се, че и кварталът е някак странно именуван, но е със същата буква. Чудех се как да попитам човека, който спрях на моста и по какъв начин да му обясня кого търся. Личеше си, че е добряк и аз започнах отдалече. Първо му казах двете ти имена. Бях много учуден от това, че те познава. А после той се качи с мен в колата и ме доведе до зелената ви порта.
- Представи ли ти се? Каза ли ти откъде се знаем? - попита го все още невярващо Жана.
- Да, разбира се! Оказа се, че е мъж на твоя първа братовчедка и, защото те познава, успя да попълни моя пъзел с неизвестни! - засмя се Камен.
- Но това звучи толкова невероятно! - възкликна Жана и гласът ѝ потрепера от вълнение.
- Спомняш ли си, че при първата ни и единствена до днес среща те попитах вярваш ли, че в живота ни много неща се случват, защото са предопределени? Така беше, когато влязох точно в твоето купе и когато разбрахме, че книгите, които четем, са еднакви.
- И когато на другия ден отново пътувахме с един и същи влак, без да сме се уговаряли! - продължи да си спомня Жана, с една лека усмивка, издаваща, че вече е повярвала в малките чудеса.
- А и тази среща днес на моста с мъжа на твоята братовчедка! - възкликна въодушевено Камен. - Не е ли чудно, че търсейки те, попаднах точно на него? Който и друг човек да бях попитал, едва ли щеше да ми помогне да те открия!
Между тях настана едно светло мълчание като при хора, които имат да си кажат толкова много неща, но не знаят откъде да започнат. Младият мъж заговори отново:
- Искаш ли тази нощ да погледаме звездите и да останем навън под топлото лятно небе?
След около час малката палатка-дом беше разтворила мълчаливо прегръдката си на близкия хълм до града. Те се надпреварваха да разказват откъде е минал за всеки един от тях пътят на съдбата през тези две години, а над главите им беше изгряла луната - голяма и ярка като слънце.
В средата на нощта Жана облегна уморено главата си на рамото му и като в сън промълви:
- Толкова ми е хубаво с теб! Не искам да те загубя отново...
Камен се вгледа в очите ѝ, отразили лунната светлина, после я хвана за плахо потръпващите ѝ рамене,
раздруса я енергично и я попита:
- Сигурна ли си, че наистина го искаш? Ти беше тази, която прекъсна всичко, преди още да е започнало.
- Да, сигурна съм! И имам нужда да повярвам, че това е началото, което ще промени живота ни!
- Не грешиш ли, скъпа? Началото беше преди две години в оня съдбоносен влак, който ни срещна! - отвърна ѝ младият мъж и я притисна с бликнали чувства до себе си, решен този път да не я губи.
© Мария Панайотова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Аз също те прегръщам! Днес имам време да прочета малко произведения! Аз вчера качих едно ново мое стихотворение, ако имаш време ги виж! Приятен, слънчев ден ти желая!
-
Вики, много ти благодаря за тази разходка, която днес правиш из моите произведения!💓
Прегръщам те!😘 -
Успех, Мими! Гласувах за това прекрасно произведение!
-
Благодаря ти, Доче! Знаеш, че винаги си ме респектирала с перото си и държа много на оценката и подкрепата ти!
-
Влаковете на надеждата.Място за срещи и разминавания. Харесах историята. Успех, Мария!
-
Благодаря ти, че прочете и коментира, Таня!💓 Между твоя и моя разказ може да има съперничество, но е толкова хубаво да се поддържаме в предизвикателството и да пожелаем успех на съперника!
Прегръщам те с обич!🤗💕🌹 -
Мари, харесва ми разказа, а по действителен случай, още по-добре!
Успех! -
Благодаря ти много, Таничка! Надявам се и на други читатели да хареса и да ме подкрепят! А така ще засилят и желанието у мен да продължа да пиша разкази!
-
Успех, Мария! Много ми хареса разказа. Аз също вярвам, че в живота ни няма случайни срещи.
-
Зарадва ме с коментара си!😄
Благодаря за подкрепата, Коста! -
Хареса ми много и тази ти история Мария,имаш глас от мен.Поздрав
. -
Благодаря за подкрепата, Пламене! И аз държах да дам гласност на тази действителна история!
-
Хареса ми и дадох глас 🧡 Въпреки, че животът ме направи скептик. 😪 Чел съм много подобни истории, които предимно са с доизмислен край за да се получи 'щастливия край'. Но такава истинска история задължително трябва да се разкаже 🤩 Поздравления 😎
-
Срокът е далече, имаш време, Росинка!😍
-
Нямам време, Мари! Като си тръгне мъжът ми. Може би в следващото предизвикателство.😊❤
-
Радваш ме много с думите си, мила Роси! ❤️ Особено ценни са те за мен, защото си творец, доказал уменията си на разказвач! Хайде, време е и ти да се включиш в предизвикателството! ☀️Темата е благодатна и няма как да не те вдъхнови!
-
Как хубаво разказваш, Мари! Когато сърцето те влече, трудно може да го спреш! Глас от мен! Успех!
-
Емо, радвам се, че млад човек като теб се спира при моите разкази, защото действителността сега е малко по-различна!😍
Благодаря ти, че коментира!🙏 -
Много приятно и сполучливо разказваш, Мария! Успех!
-
Такава е реката на живота - повлича те и сама избира посоката. Ако нямаш сили да я промениш, в случай, че не я харесваш, ще се удавиш!
Благодаря, че намина, DPP!😍 -
Случайности няма, всичко се случва с причина
Леко и плавно се чете, като река. -
Една светулка мина през страницата ми и я освети, говорейки за човечността, тръгнала да си отива от нас. ⛅ Дано доброто намери сили да я спре, Светле!😍
Генек, радвам се, че хареса тази история, взета от действителността!😃 -
Много хубав!
-
До неотдавна такава беше любовта, тръпнеш с дни да получиш мечтаното писмо, пазиш любимия образ с години и го уважаваш и след раздялата. Мобилните телефони улесниха началото на влюбването и връзката, но сякаш ускориха и края й, нетърпението да грабнем целия свят съсипа много двойки.
За бъдещето не съм голям оптимист, но бих се радвала да греша. Радвам се, че припомняш човечността, Мария, успех! 💌 -
Силви, празник е за мен да те видя отново на страничката си!💕
Благодаря, че си тук, мила!😘 -
Приказно е, Мари! Личи си, че е преживяно. Поздравления!
-
Лидия, от лошото не можем да избягаме! А доброто - то знае как да ни намери!😄
Цветенце, така се радвам да те видя сред коментиращите!💕 Не забравяй приятелите си от сайта, които имат за разказване още приказки от живота!😘 Гушкам те с обич!💓
И ти ли си тук, Наде?😍 Открила си ме вече и като прозаик, не само като поет. Ще те чакам и друг път под разказите си, а сега ти благодаря с прегръдка!🤗 -
Имахме една съседка - мъдра старица. Все ми казваше:
— "Каквото ти е на челото написано, на камък няма да иде да се напише".
След години осъзнах, че е била права. Успех, Марийче! -
Размечта ме, Мари🥰 Прекрасно е, като в приказките! Поздравявам те!🌹
-
И аз вярвам в съдбата. Не можем да избягаме от нея. Разказът ми хареса.
-
Скити, съдбата е заредила дните ни с превратности. Не пожали и тях, но показа силата на привличането и своята подкрепа в това предопределеното да се случи, преминавайки през всякакви обстоятелства.😍
Прегръщам те, миличка!💕
Стойчо, сигурно дори и тези, които се съмняват в предначертания си път, са повярвали в драснато им отгоре, след като съдбата им е показала дарбата си на сценарист.😄 Радвам се да те видя на страничката си под моите разкази!🤝 -
Да,вярвам в предопределението на съдбата, защото човек е орисан на срещи и раздели. И когато вярва, че една раздяла води към събоносна среща:той я намира.
Поздравления за творбата,Мария! -
Мари, толкова е хубаво и романтично... От коментара ти разбрах, че е по действителен случай! Предполагам, че са много щастливи и се обичат все така силно! Много ми хареса и имаш глас от мен! Прегръщам те топличко 💖
-
Благодаря ти, че стана редовен читател на моите разкази, Петре!
И за подкрепата също ти благодаря!😄 -
Хареса ми и давам глас един на творбата ти...
-
Нина, Мини, разказът е написан по действителен случай и тук срещата на съдбата е преживяна от героинята ми. Авторската ми намеса е само в декорите на речта. Финалът на тази история, както вероятно се подразбира, е сватбата между двамата.😍
Благодаря ви, че коментирахте и ми дадохте гласа си!💕 -
Мария, прекрасно написано и с красив край! Давам глас, успех!
-
Много ми хареса! Успех, дадох глас!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
И, разбира се, ще погледна стихотворението ти!😍