Лежах по корем върху широката спалня на полуприглушена светлина и слушах новия албум на DIO - Master Of The Moon. Но нито неповторимия вокал на Рони Джеймс, нито Блак Сабат-ския саунд бяха в състояние да ме разсеят от тежките и мрачни мисли, които като олово тежаха в главата ми. Мъката също бе заседнала упорито в гърдите ми и със всяка измината минута затягаше безпощадното си менгеме. А душата ми горката пищеше и стенеше от болка.
Какво се оплаквам толкова - повтарях си наум. Нали често ми се искаше да се разполагам сам върху спалнята. Ето сега съм сам. Мога да се перя и търкалям от единия край до другия ,като блажен котарак. Ех... Кого ли заблуждавам. Не е същото, както си го представях. Жена ми вече я няма. Децата също. Домът опустя. Останах сам с болната си майка, която почти без прекъсване плачеше в стаята си. Храната, която ù носех, така си стоеше недокосната. Просто не искаше да яде. Чувството, което ме обземаше с всяко мое вдишване граничеше с ужас. Какво щях да правя с нея. Ако ...