Лежах по корем върху широката спалня на полуприглушена светлина и слушах новия албум на DIO - Master Of The Moon. Но нито неповторимия вокал на Рони Джеймс, нито Блак Сабат-ския саунд бяха в състояние да ме разсеят от тежките и мрачни мисли, които като олово тежаха в главата ми. Мъката също бе заседнала упорито в гърдите ми и със всяка измината минута затягаше безпощадното си менгеме. А душата ми горката пищеше и стенеше от болка.

Какво се оплаквам толкова - повтарях си наум. Нали често ми се искаше да се  разполагам сам върху спалнята. Ето сега съм сам. Мога да се перя и търкалям от единия край до другия ,като блажен котарак. Ех... Кого ли заблуждавам. Не е същото, както си го представях. Жена ми вече я няма. Децата също. Домът опустя. Останах сам с болната си майка, която почти без прекъсване плачеше в стаята си. Храната, която ù носех, така си стоеше недокосната. Просто не искаше да яде. Чувството, което ме обземаше с всяко мое вдишване граничеше с ужас. Какво щях да правя с нея. Ако продължаваше така упорито да отказва храната, неминуемо и без друго разклатеното и здраве щеше да рухне съвсем. Още един инфаркт и щеше да е дотам.

Гласът ù ме стресна. Унесен в мрачните си мисли не бях чул кога е влязла при мен. Дребничка на ръст жена, но много пъргава и жизнена цял живот бе прекарала в труд и желание да ми угоди във всичко. Ценях това и вътре в себе си много я обичах, но от някаква мъжка гордост ли... от срам ли почти никога не си го показвах. А тя, милата трепереше над мен. Когато бях в горните класове през летните ваканции често стоях до късните часове с компанията на превала. Щом обаче тръгнех да се прибирам и приближах нашия блок, виждах един мъничък силует на прозореца в спалнята. А тя щом ме познаеше в тъмното, веднага се дръпваше от прозореца мислейки си вероятно, че не съм я видял. Такава си беше. 

После, когато се ожених и за  "Дидка" така трепереше. И за децата, които впоследствие се родиха. Загрижеността ù понякога ме дразнеше. И често съм си го показвал. Ох, какъв глупак! Какъв неблагодарен глупак бях!

А ето сега стоеше права до мен. Стопена съвсем от годините прекарани в труд. От инфаркта и от мъката, която нито криеше, нито можеше да скрие. Сълзите ù се стичаха от зачервените ù очи и през хрипове ми се молеше: "Димчо! Върви, маме, помоли се на Дидка да се прибере. И децата да доведе, че без тях не мога, маме..." И отново избухваше в неудържим плач. Идеше ми да стана и да я прегърна. И заедно да си поплачем. Сълзите напираха и в моите очи. А това ме вбесяваше. Едвам успях да се овладея и с доста твърд и рязък тон я насметох: "Върви си лягай и заспивай. Стига си ме яла и ти!" Тя милата знаеше гнева ми и набързо се изнесе от стаята продължавайки да хлипа и нарежда.

Едва успяла да излезе и аз избухнах в горeстен плач. Липсваха ми и децата, и жена ми, но истинската болка бе моята стара майка.К акво щях да правя с нея. Как да я накарам да яде. Как да я утеша. Решението бе много просто, но и безкрайно трудно. Трябваше само да отида в квартирата им и да я помоля най-съкрушено да се върне. Поне заради майка. И тя щеше да го направи. Знам, че щеше. Майка ми много я обичаше и никога не и каза лоша дума. Жена ми може и да беше курва, но също много я уважаваше. Неведнъж ми бе споделяла, че я чувства по-близка дори от собствената си майка.

Но нали едва вчера пренесохме и последния багаж в квартирата след като я бях изгонил. А и още бе много рано да и простя. Може би и това ще стане един ден, но раната сега кърви и боли. А майка така и не разбра какво се случи между нас. Не намерих сили да и кажа. Децата също не разбраха.

Така унесен в мисли и терзания неусетно съм заспал.

Колко съм спал не зная, но по едно време чух стъпки в коридора. Явно майка пак идеше към стаята ми. Сън не я хващаше от мъка. Сега пак ще дойде да ми хленчи, а аз трябваше да намеря сили в себе си да я изслушам търпеливо и някак си да се опитам да я утеша.  Но нещо много различно имаше в тези стъпки.Това не бе тихото тътрене от краката на старата и болна жена. Тези стъпки бяха бързи и напористи. Изпълнени с решимост и мощ. Усетих ледени тръпки по цялото си тяло. Някой... или НЕЩО идваше към мен.

В следващия миг вратата рязко се отвори и НЕЩО черно и кълбовидно, шумно се претърколи в стаята. Аз бях с гръб към вратата, но ГО видях. Не знам как така стана, но без дори да се обърна ГО видях! Всичко стана толкова бързо и неочаквано, че не бях в състояние нито да реагирам, нито дори да анализирам това, което се случваше. Мисълта и тялото ми бяха парализирани от ужас. Изведнъж чух (или ми се стори, че чух) нещо като дълбоко гърлено изръмжаване и онова НЕЩО се метна отгоре ми. Както казах, беше черно (по-черно от мрака в стаята. А в стаята не беше съвсем тъмно. През прозореца нахлуваше светлина от уличните лампи). И подобно на космата топка.Но без твърдо тяло. По-скоро бих го сравнил с кълбовиден и сгъстен черен облак. В следващия момент ТО започна да се мята върху мен, а тялото ми започна да се отлепя от матрака на няколко сантиметра във въздуха и да тупва отново. Това се повтори три-четири... или пет пъти.Чувствах, че не мога да дишам и сякаш сърцето ми не бие. И друго нещо усетих, което допълнително изпълни с неописуем ужас и без друго парализирания ми разум. Това НЕЩО напираше да влезе в мен. Дали успя или Бог ме опази и до днес не знам. Но след това всичко утихна. Лека полека нормалния ритъм на дишане се възвърна. Лека-полека и аз се успокоих и започнах да възприемам света около мен по нормалния начин. Но нов ужас ме обзе след като констатирах, че не сънувам, а съм напълно буден. Много пъти съм имал кошмари, но винаги помня момента на събуждане.  Колкото и реални да бяха кошмарите в съня ми, усещах преминаването към будно състояние. Дори разликата да е само миг. Този път не беше така.

Станах и ми се зави свят. Тялото сякаш не беше мое. Тръгнах като в нереалност към стаята, където спеше майка. Мислех си да я събудя, ако трябва, но да я питам не е ли чула нещо. Някакъв шум. Главата ми пулсираше. Едвам стоях прав. Краката ми трепереха и ми се гадеше. Успях да вляза в банята и повърнах. После пак и пак. След това се върнах в спалнята и се строполих на земята. Дълго останах там. Щом се опитах да надигна глава светът около мен се завърташе. И отново повръщах. Колко време измина не знам, но вече в стаята бе значително по-светло. Вероятно се зазоряваше.

Трябваше да ставам за работа, а аз нямах грам сила. Беше повече от ясно, че не съм в състояние да работя, затова се претърколих върху спалнята и се опитах да заспя. Но не можах. Нито през деня, нито през следващата нощ. Не заспах и на другия ден. Нито другата нощ. Времето ми се губеше. Дните преминаваха в нощи. Нощите в дни. През това време почти нищо не помня. Усещах, че майка от време на време влизаше при мен и нещо говореше. Виждах устните и да мърдат, но не чувах звук. Всичко беше като в безкрайно дълъг кошмар. Видях и друго лице надвесено над мен. "Доктор"  успях да констатирам и... "жена ми до него".

Сега съм по-добре. Не съм в състояние все още да работя, но... каквото стане. Пия редовно  "Анафранил". Жалко, че ''Лудиомила'' го спряха от внос. С двете лекарства в комбинация беше по-добре. Но ще кажа като многострадалния Йов: ''Бог даде! Бог и взе! Да бъде благословено Името Господне!''