Денят е прекрасен и слънчев. Времето идеално за плажуване. Вземам хавлия. Слагам в чантата една бутилка от литър и половина минерална вода. Кроасан и две вафли. Установявам се на плажа до Морската гара в Несебър. Започвам да проверявам по мобилният си телефон имейлите.  Покрай мен преминават други летовници. Крясакът на чайки ме изтръгва от невидимите лапи на телефона,в които доброволно съм попаднал. Чайките са се устремили навътре в морето. Една след друга. Идват още и още. Изправям глава и ми става ясно какво става. В далечината риболовен кораб бавно се носи по тихата повърхност на Черно море. Зад него чайките като бяло торнадо се въртят. Спускат се надолу. След това стремглаво се извисяват към небето. Крясъците им не спират да привличат още чайки от брега на полуострова. Причината за тази почти приказна картина е рибата, която по някакъв начин се измъква от мрежите,или е замаяна. "Защо не си взех фотоапарата"-мислено се ядосах на себе си. Изведнъж мислите ми са прекъснати от виковете на малко дете: 

-Мамо, мамо! Виж една чайка! До водата! Не може да ходи! Сигурно си е счупила крачето? 

-Сигурно - с явна досада майката отдели поглед от телефона си - Като се навира в мрежите на кораба така става! 

Детето обаче продължаваше да тормози майка си: 

-Мамо, мамо, а тя няма ли си дечица?! Да ѝ помогнат! 

Майката вече явно ядосана се изправи и посочи с пръст риболовният кораб в морето: 

-Ето там са ѝ децата! И те имат деца! Трябва да се грижат за тях! Тази старата да се оправя сама! Поживяла си е достатъчно! Ти ела да ти изтрия ръцете,че целите са в пясък! 

Детето послушно отиде при майка си. Старата чайка продължаваше куцайки да се опитва да се придвижи по пясъчният бряг. Телефонът ми иззвъня. Трябваше да тръгвам. Докато сгъвах хавлията си се загледах в морската далечина. Риболовният кораб го нямаше. Чайките също. Сигурно бяха вече при малките си рожби. Да ги нахранят. Да се погрижат за тях...

Несебър

2018г.