Автобуса излезе от последния завой на второстепенния път, по който се клатушкаше от сутринта и стъпи на магистралата. Увеличи скоростта и се успокои. Успокоиха се и пътниците в него, тръгнали на поредната пенсионерска екскурзия. От монотонното бръмчене на мотора някои започнаха да придрямват, а други изкараха от чанти и торбички да похапнат по малко пътнинка. Някъде по средата на автобуса седяха двамата стари приятели, Марин и Павел. Марин беше наклонил глава напред почуквайки от време на време с нея страничния прозорец на автобуса. Павел беше изкарал парче баница от торбичката, която му беше приготвила грижовната  съпруга и бавно дъвчеше, наблюдавайки Марин с лека усмивка под русобелия си мустак. Той не изтърваше нито една екскурзия за пенсионери, докато Марин винаги отклоняваше поканата, под предлог, че няма кой да се грижи за животинките му в двора и ако тръгнел, бабата щяла да му натяква после цяла година. Но сега случаят беше друг. Екскурзията беше до старопрестолния град, а там беше се задомила любимата му внучка. По тая причина, бабата още вечерта със старание беше му приготвила чантата, наредила в нея и армаганите, които той трябваше да й занесе. Сутринта Марин добави тайно към багажа и едно шише ракия за изпът. Още като се наместиха с Павел в автобуса, той изкара шишето да пийнат по няколко глътки за по - добра жизненост на старческите им тела. Приказката им тръгна, но от завоите и по - големите глътки, на Марин жизнеността му бързо се изпари и дрямката го победи. Павел си беше шашкънин от младини и туй чувство, и сега не го напускаше. След като преглътна и последната хапка от парчето баница, той хвана Марин за рамото, леко го раздруса пошепвайки му в ухото:

          - Ей, дърто,стига дрема! Пристигнахме!

          Марин се сепна, вдигна глава и се огледа. Отляво крайпътните дървета прелитаха край забързания автобус, а отдясно беше широко усмихнатата физиономия на Павел. Той потърка с длани лицето си и малко сърдито му каза:

          - Ей, няма да се откажеш от адета си, Павле! Човек не може да дремне от тебе.

          - Спокойно, бе човек! Двайстина минути още и ще стигнем. Тъкмо ще се поразсъниш от дрямката.

          - Ще се разсъня, ама вече не съм млад да ме стряскаш така. Взема да получа някой инфаркт без време от тебе.

          - Щом е така, вземи изяш едно парче баница да се подсилиш и спасиш от инфаркта.

          Павел изкара едно парче баница от торбичката, закачена на облегалката пред него и го подаде на Марин. Той го взе все още намръщен и отхапа голяма хапка от него. В далечината вече се виждаше крепостта ,,Царевец", обградена с високите крепостни стени.

          Автобусът направи завой на малко площадче и спря. Ескурзиантите започнаха да слизат един по един. Пръв слезе Павел, а след него Марин носейки чантата с армаганите на внучката. Той я сложи на земята, подръпна панталона си нагоре с едната ръка, а с другата набута изхулилата се риза в него, облече овехтялото си сако и взе пак чантата в ръка.

           - Бай, Марине, ти, къде с тая чанта? - попита очудена ескурзоводката. - Сега ще ходим на крепостта ,,Царевец"! Там чанти не трябват?

           - Аз ще отида да видя внучката, докато вий се разхождате. Така ми заръча бабата! - промърмори сконфузен Марин.

           - Как така? Нали сме тръгнали на екскурзия да видим тази историческа забележителност? 

           - Какво да им гледам на тия камъни, бе момиче? Нали ги видях като идвахме насам! Ти кажи след колко време трябва да съм тука при автобуса?

           Ескурзоводката видя, че няма да излезе на глава със стареца, затова се съгласи и му заръча:

           - Ходиш, къде ходиш, след два часа да си при автобуса!

           - Добре! - отговори с облекчение Марин, взе в ръка чантата и тръгна. Зад гърба си чу недоволното подмятане на някой от групата:

           -То така, ако всеки прави, на каква екскурзия сме тръгнали тогава?

           Марин махна с ръка и продължи да върви без да се обръща, и без да отговаря на закачката. Бабата му бе казала, че внучка им заръчала по телефона, че най - лесно дядо й ще е намери, като хване такси. Той повървя малко по криволичещата уличка и преди да попита откъде може да хване такси, излезе на малка пиаца със спрени на нея няколко таксиметрови коли.Марин приближи първата кола, в която шофьорът се беше изтегнал на седалката и четеше вестник. Почука на прозорчето. Шофьорът веднага сгъна вестника, погледна към него, отвори вратата и любезно го покани:

             - Заповядай, дядо! За къде си?

             - Тука, за града съм! При внучката искам да ида!

             - Добре си решил! Хвърли  чантата на задната седалка и сядай до мене!

             Марин сложи внимателно чантата на задната седалка и седна до шофьора срещайки питащия му поглед.

             - Сега накъде? - с лека усмивка попита той.

             - Карай на улица-а-а? Ха сега де? Бре да му се не види? А, бе, карай докато се сетя как се казваше улицата, че нещо името й ми избяга от акъла.

              - Добре! - съгласи се шофьора и подкара таксито.

              - Карай по - бавно, че да мога да чета имената на улиците, та дано се сетя! - помоли го Марин.

              - Бавно, бързо, както кажеш, дядо! Затуй съм такси! - съгласи се пак шофьорът с лека усмивка в крайчеца на устните.

              Караше шофьора бавно, Марин четеше имената на улиците помръдвайки с устни докато не стигнаха края на града.

              - Сега накъде? - широко усмихнат попита пак шофьорът.

             Той предусещаше, че от това ще излезе голяма история, която ще разказва на колегите си докато чакат на пиацата за клиенти.

               - Накъде, я ? - повтори след него Марин. - Ами давай по друга улица!

               Шофьорът подкара по друга улица и упражнението се повтори. Тоя път излязоха на другия край на града.

               - До тука, дядо, имаш толкоз пари! - почука с пръст по таксиметровия апарат шофьорът. - Какво правим по - нататък?

               - Ето ти тези пари! - подаде Марин сумата, която показваше апарата. - Давам ти още толкоз за да обикаляш по улиците, които не сме минали! Ако накрая не е намерим, ще ме закараш там, откъдето ме взе!

               Таксито криволичеше по разни улички, а дядо Марин се взираше в техните имена, докато накрая стигнаха таксиметровата стоянка.

               - До тука, дядо! - обърна се шофьорът към него. - Един лев още трябва да доплатиш, но понеже си възрастен човек, правя ти отстъпка.

               - А, не! Ето ти лева! Чисти сметки - добри приятели! - и Марин му подаде единият лев. Взе си чантата от задната седалка и слезе.

               Когато пристиган при автобуса, групата я нямаше още там. Не се наложи дълго да чака, защото тя се зададе по улицата от горния край на площадчето.Павел щом го видя, широко се усмихна и отдалече го попита:

               - Кво стана, бе Марине? Свърши ли работа?

               - Свърших! - с половин уста му отговори Марин.

               - Свърши, пък чантата ти пълна?

               - Тъй ти се струва. Не е тъй пълна!

               - Я внимавайте! - чу се гласът на ескурзоводката. -Всеки да се огледа и да види другарчето му, което седи до него дали е тук! Браво, бай Марине, дошъл си навреме!

               - Дойдох, нали така се разбрахме!

               Тя не обърна внимание на отговора му, а продължи да брои подопечните си екскурзианти. След като ги преброи, погледна в списъка дали бройката отговаря и тогава даде разрешение да се качват в автобуса.

                Градът беше останал назад, някъде в далечината и крепостта ,,Царевец" вече не се виждаше. Крайпътните дървета прелитаха едно след друго пред замисления поглед на Марин. Откакто се качи в автобуса той седна натъжен, че не видя любимата си внучка, че не можа да й даде армаганитеи и да предаде заръките на баба й. Бръщолевенето на Павел до него сякаш минаваше край ушите му и той продължаваше да гледа през прозореца. И изведнъж името на улицата изплува точно и ясно в съзнанието му. Той се усмихна широко, скочи от мястото си и замахвайки с ръка свита в юмрук извика високо:

                - Козлодуй, Козлодуй!

                Всички се обърнаха изненадани, с широко отворени очи към него. Шофьорът на автобуса чу и той, че някой се извика и вдигна крак от газта. Автобуса забави ход. Ескурзоводката, която седеше на седалката до него, стана бързо да провери какво става. Павел пръв се окопити от изненадата и попита седналия вече до него Марин:

                - Марине, какво ти стана, бе? Какъв Козлодуй ти влезе в главата?

                - На улица ,,Козлодуй" живее внучката. Чак сега се сетих...

                Езкурзоводката беше стигнала до тях и почти разбрала  какво става  ги попита:

                - Какво става? Всичко ли е наред?

                Отговори Павел сочейки с ръка Марин:

                - Ей, тоя, икукуригалия дъртак, чак сега се сети къде живее внуката му. На отгоре това ме излъга, че й е занесъл армаганите. Куку с кукуто! - и почука Марин по главата, който след като беше седнал на местото си гледаше виновно приемайки критиката на Павел, като успокоение за пропуснатата възможност да види внуката си и да й даде армаганите.

                Ескурзоводката се усмихна, обърна се и тръгна към мястото си до шофьора, който продължаваше да подържа бавна скорост  чакайки да разбере какво е станало. Когато ескурзоводката седна до него усмихната, той е попита:

                - Какво става отзад?

                - Нищо не е станало! Всичко е наред! Старческа деменция гони дядо ти Марин. Нали тръгна да търси внучката, армаган да й носи? Чак сега се сетил къде живее тя!

                 - Това ли било? - засмя се шофьорът. - Какво да се прави, като това е животът. Колелото му се върти. Когато станем на неговите години и ний ще приличаме на него.

                 Успокоен той натисна газта. Автобуса увеличи скоростта, а монотонното  бучене на мотора накара пътниците отново да се унесат в поредната си дрямка.