Днес вървях... прегърнала болките от безсънните нощи и потънала в мисли за утрешни дни, вървях и мислех за себе си... Денят едва започваше и, както в повечето планински градчета, утрините са свежи  и  ти дават сили... все едно ще полетиш! В един момент си помислих, че, всъщност, аз не знам къде отивам... вървя напосоки... Объркана и решена да сложа в ред мислите си, седнах просто на кафе! Хубаво беше да виждам как денят започва и градът се изпълва с живот! Нямаше никой... само още двама ранобудници като мен спореха за снощния мач на чаша кафе...

И тогава го видях - прегърбен, брадясал и уморен, едва ходейки, към кафето се приближаваше Старец! Може би просто още един от онези, на които не обръщаме особено внимание по пътя си! Стигна до стълбите близо до кафето, поогледа се, пое си дълбоко въздух и извади от обикновена платнена чанта... Любовта си! Една излъскана и много добре пазена Виола  затрептя в ръцете му... като слънце! Погали я нежно с пръсти, доближи я до устните си и я целуна. После се наведе и седна на цимента, извади кутийка... от онези, в които бабите ни събират копчета и иглички  от закърпените си дрехи. Постави я пред себе си  и нещо тихичко си заговори! Обичайна гледка, може би, за мнозина от нас... Но за тези, които чуваха думите му като мен - това беше Молитва! Говореше на виолата, наричаше я с женски имена, молеше се на любовта да остане и този ден със него, да му даде сили да преживее до вечерта... Слушах го и не можех да повярвам... с каква топлина и обич  ù говореше! Това може да направи само човек, който обича! Обеща ù, че винаги ще се грижи за нея... Видях сълзите му... и тихото потреперване на раменете му! След това, като добър любовник, настрои Виолата... всяка нейна струна затрептя и той започна да свири.... Виждах как грубите му ръце докосват същността ù , как изтръгват от нея най-чудесните звуци... Така седях, заслушана в  мелодията на Стареца, а градът все повече се изпълваше със живот... Минаваха хора, някои тичаха, някои просто вървяха... но всички се заслушваха в песента! Приближаваха и оставяха по някоя монета... а Старецът, вместо благодаря, на всеки подаряваше различно пожелание - пожелаваше късмет! Малко русо момиченце не откъсваше очи от Стареца и той изсвири специално  за нея любима детска песен! А момиченцето освен монетата, която стискаше в ръка, подари на Стареца  най-искрената си детска прегръдка! Седях и не можех да откъсна очи от всичко това... един Старец, изнемощял, може би гладен  и бездомен, ни учеше на Любов, на Съпричастност и на Доброта! Не поглеждаше към кутийката пред себе си... но намираше най- прекрасните думи,л за да благодари на всеки, приближил се до него... След час,  може би, станах и тихичко се приближих... поставих монети в кутийката му... а той ме гледаше в очите и ме ориса с обич и здраве за цялото ми семейство! И сякаш забравих за всички проблеми около мен, но запомних колко малко е нужно на човек, за да полети отново!

Оставих Стареца там... и сега сигурно още свири, в този ден, още  с трепета на силно вярващ и обичащ човек докосва Виолата си..

Оставих не просто поредния уличен музикант, не просто бездомен старец, просещ милостиня! Оставих най-силния пример за голямо човешко сърце, носещо в себе си... Любовта!

П.П. Може би за много от вас, които ще прочетете тази статия - това е обикновена случка и няма да ви направи впечатление... Но, когато сте там, на улицата и видите Стареца и любовта... послушайте думите му, погледнете в очите му и му се усмихнете! Ще бъдете възнаградени с онова чувство, което човек изпитва, когато се е пречистил от лошите неща в живота и е намерил верния път към себе си!