Часът бе два и петнайсет. Седях на една маса в „Argento” с чаша портокал. Зяпах една мацка в сепарето отсреща. Тя също ме зяпаше. Отпих глътка сок, биваше си го. Оставих чашата и погледнах. Мацето още ме гледаше. Имаше кофти изражение, но беше стъпила на най-страхотните крака в радиус от 200 километра. Всичко и беше на мястото си. Непознатата приличаше на фолк-певица. Дори и на кинозвезда. Ще изчакам две минути, помислих си, ако не спре да ме гледа, ще и свия сармите. Не спря. Приближих се до масата. Тя продължаваше да ме гледа.
– Слушай, бейби - казах аз, - познаваш ли ме отнякъде?
– Не - отвърна тя. - Иди си седни, откъдето се довлече!
– Не ме будалкай. Защо ме зяпаше така? Да нямам случайно три глави или три крака? Или има нещо друго?
Продължавах да вися пред нея.
– Ами - измърмори тя, - приличаш ми на един, когото познавах.
– Гълташе огън или преследваше жената-каучук?...
– Стига де! Без шеги.
Точно навреме. Вечният мач. Мъжът срещу жената. Бях се изчерпал. Животът не беше просто а ...