Часът бе два и петнайсет. Седях на една маса в „Argento” с чаша портокал. Зяпах една мацка в сепарето отсреща. Тя също ме зяпаше. Отпих глътка сок, биваше си го. Оставих чашата и погледнах. Мацето още ме гледаше. Имаше кофти изражение, но беше стъпила на най-страхотните крака в радиус от 200 километра. Всичко и беше на мястото си. Непознатата приличаше на фолк-певица. Дори и на кинозвезда. Ще изчакам две минути, помислих си, ако не спре да ме гледа, ще и свия сармите. Не спря. Приближих се до масата. Тя продължаваше да ме гледа.
– Слушай, бейби - казах аз, - познаваш ли ме отнякъде?
– Не - отвърна тя. - Иди си седни, откъдето се довлече!
– Не ме будалкай. Защо ме зяпаше така? Да нямам случайно три глави или три крака? Или има нещо друго?
Продължавах да вися пред нея.
– Ами - измърмори тя, - приличаш ми на един, когото познавах.
– Гълташе огън или преследваше жената-каучук?...
– Стига де! Без шеги.
Точно навреме. Вечният мач. Мъжът срещу жената. Бях се изчерпал. Животът не беше просто абсурден, беше просто скучен. Не е за вярване. Елементарно и глупаво.
– Хвана го да се чука с друга?- попитах аз.
– Не. Трябваше да изчакам да удари камбаната.
– Какво?
– Грижи се за старата си майка. Истински звяр. Трябва да умре, за да се оженим. Разделихме се, преди да го е сторила.
Мацката продължи.
– Тази игра започваше да ме изтощава. В началото имаше известна тръпка. Но после... Просто не ти е ден. Като си отвориш устата, винаги изтърсваш някаква глупост. Закъде сте без майка? Има ли по-важен човек от майката?
– Президентът.
– Президентът ли? Грешите. И той има майка, която слуша.
Строполих се на съседния стол и погледнах келнера, който втренчено ни гледаше. Знаеше ли къде живее тази бамбина? Телефонен номер? Професия? Любими занимания? Странни навици?
– Не се ебавай с мен! - предупредих я.
Ядосах се. Като че ли всичко ми правеше на инат. Нуждаех се от едно питие! Тази жена беше смахната, но адски секси. Погледнах към нея, тя старателно бъркаше кафето си. Майката май е сгрешила, че не е умряла? Живеем в откачен свят, където всеки греши и повтаря грешките си, докато не затъне до гуша в собствените си лайна. Няма изход. Поне не и в умирачката. Ако има ад, то там е фрашкано с подобни като нея. Макар че всички се стремят към рая, защото си мислят, че там си мажат гъзовете с мед. Нищо подобно. И там някой ти нарежда да слушкаш и как да забършеш райските задници. Преди да потънеш в райските лайна. Които миришат като другите. Нищо че са от рая. А може би защото са оттам. Кой знае?
Момичето се ококори. Очите й бяха все така безизразни.
– Мислите ли, че може да направите нещо да умре?
– Защо не, по дяволите?- посегнах към въображаемия кобур.- Но какво ще получа в замяна?
– Вие сте разумен човек, скъпи. Но забелязах как ме зяпахте...
– Да.
Държах се като влюбен мъж. Лапнишаран. Всички бяхме прецакани. Никой нямаше да победи. Нямаше да има победени. . . Оставаше само да намеря начин старата да умре.
Тъй де, как иначе щях да застана между тези страхотни крака?
Аз бях най-добрият. Малко мързелив може би, но добър.
– Слушай, маце, не може ли да сключим сделка?
– Каква сделка?
– Да ме авансираш малко. Нещо като капаро.
– Няма да стане.
– Добре, добре. Тогава поне ми кажи кога.
– Какво кога?
– Мога да разчитам на благоволението ти. Трябва да се подготвя за това.
– Каква полза?
– Често хората не са готови за най-хубавото. Не му обръщат достатъчно внимание или са прекалено глупави за него. Не искам да съм от тях.
– Откъде накъде ще ти казвам? Може би искам да го запазя в тайна.
Келнерът дойде до масата. Беше слаб като върлина. Донесе без покана две питиета. Доста мудно за човек с неговия ръст. Всъщност някой беше поръчал.
– Онази възрастна госпожа в дъното - каза той.
„Майката“ - блесна като светкавица в главата ми.
Тя седеше отстрани и ни гледаше. Изглеждаше самотна. Не знам дали не бе чула всичко. По дяволите, някой искаше да поръча собственото си погребение, помислих си. Като че ли не можех да се измъкна от тази каша. Не че не исках. Но беше странно. Колко самотен може да бъде един човек? Светът наоколо е пълен със стари самотници като нея, чудещи се накъде води това. Шибана работа. Тогава човек разбира, че е остарял - когато започне да се пита накъде води всичко.
Отпих глътка водка. Позволих си да се почувствам добре. За известно време. Старата жена се приближи.
– Кучи син! - изсъска тя.- Казвах ти, скъпа, че ще се навие.
Седна до мен. Отпи от чашата ми. Погледна ме. После мълчаливо се оттегли.
– Гладен съм! - прошепнах. - Гладен съм за тези крака!
Отместих очи надолу. Винаги съм си падал по крака. Откакто се помня. Това е първото и последното към което се стремя. Хубави женски крака. А момичето ги имаше. Беше надарена, имаше много плът. Бяла, чувствена плът. Нищо чудно, че бях готов на всичко. Само трябваше да изчакам дъртата да склопи очи. Хората чакат по цял живот, защо да не почакам и аз? Чакаш да завали, а после чакаш да спре. Чакаш да ядеш, а после да спреш да ядеш. Дяволска работа. Като тази историйка. Изкуството да чакаш. Докато някой не те пререди.
– Здравей, дарлинг- избоботи мъжки глас.
Боже мой, каква навалица! Красавицата и звярът. Гласът не отстъпваше.
– Хей, приятел! Аз ще се погрижа за Маги! И за теб!
Мъжът се усмихна ужасяващо. Имаше златен зъб. Погледът му беше като на гладна акула.
Наблюдавах го внимателно. Не си приличахме.
– Пошегувах се, бе друже. Не разбираш ли от майтап?
– Зависи какъв.
Мъжът се приближи. Усмивката не слизаше от лицето му. Мъртвешка усмивка. По дяволите, смъртта беше навсякъде. Хора, птици, зверове и влечуги. Всички сме обречени. Представях си старицата в ковчега с букет живи цветя. Господи! Ако Маги ми бутнеше, готов бях на всичко заради тази кучка. Убийството щеше да има двама свидетели. Каква мила компания. Не знам защо, но започвах да се възбуждам. Почувствах се доста добре. Трябваше да я елиминирам по-бързо. На всяка цена. Все пак бях свиня от класа.
– Ти си примамка, синко.
– Каква примамка?
– За майтап. Ние сме майтапчии.
– Искаме старата да живее - каза единият от двамата.
– До дълбока старост - каза другият.
– Чудесно. И каква е моята роля?
– Да подразниш лъва. Да проумее, че без нас не може.
„Адски добър бизнес - няма хлабаво“ - помислих си аз. Някои от нас си купуват ковчези предварително. Аз обаче не ставах за продавач. Трябваше да измисля нещо. Всичко изглеждаше едно голямо нищо. Всеки преследваше илюзиите си. Старицата, мъжът, момичето. И аз. Трябваше да се махна оттук. Трябваше да изчезна. Ей така. Вдигнах чашата си и я пресуших на един дъх. Извадих банкнота, свих и я мушнах в празната чаша. Повиках келнера. Той се поколеба, но доближи. Взе я и изчезна. Тройката също бе офейкала. Трябваше да се примиря. Излязох на улицата. Хора щъкаха навсякъде. Помислих си как ще изкрещя: „Хей, тук ме караха да убия!“ Не ме хвана страх, че ако постъпя така, ще го сторят с мен. Светът изглеждаше малък, а ловът - приключил. Изкрещях. Чух клаксони, някой ме нарече задник. Беше прекрасен ден. Не бях първият срещнат глупак. Мадамите на улицата изглеждаха по-добре отвсякога, а глупаците повече от гаргите. Започнах да ги броя, стигнах до петдесет и спрях. Не си заслужаваше.
© Янко Всички права запазени