Детето обичаше да гледа албумите със снимки. Най-много обичаше онези снимки от голямото чекмедже на скрина. Те бяха стари, стари. Имаше непознати улици, непознати къщи и най-вече непознати лица. Лица на хора, които са живели някога и са оставили след себе си тяхната фамилия. Знаеше, че те са били негови роднини, но все питаше:
- Кой е този чичко, или кое е това момиченце? Много приличам на него, но не съм аз, нали?
И майката обясняваше.
- Това е баба ти като малка.
- Толкова малка ли е била? И си играла с кукли ли като мен?
- Да, и с кукли си играла - казваше майката.
- Тогава искам да приличам на нея и когато порасна. Тя знае много приказки. От нея зная толкова неща.
- Да, ти ще знаеш още повече от баба си като пораснеш, защото всяко следващо поколение е по-знаещо и по-можещо.
- О, това е хубаво. - казваше детето - Само не го казвай на баба. Може да спре да ми разказва приказки. Може вече да не ме учи на нищо, защото като порасна, ще зная всичко и още повече.
Прибираше снимките в чекм ...