„Ако човек има чудесен сън и си донесе от него прекрасна роза,
а после се събуди с роза в ръка, значи сънят е бил истина.”
(Самюъл Колдридж)
От клонака, притихнал, наблюдаваше Серафим. По тревата още личаха брашнените му стъпки. От къщата на баба му Стойна се разнясяха клетви. Старата жена го бе подгонила с дървената сопичка, дето заместваше окуцелия ù крак. Под глинената саксия с белите рози се гушеше сакато врабче. Серафим се нажали, та от брашно и вода искаше да опече питка, за да напълни гладната човчица на птичето. Но вятър-пакосник бутна прозореца на малката кухничка, та брашното я застели като снежец. Побеляха бузите на Серафим и дето стъпеше, оставяше себе си… Щом видя старата да се поклаща заканително, Серафим побягна, та чак на дървото хвръкна. Времето бе накъсало крилата на старицата, та ù оставаше само да чака. Мръкна се. Умълча се Серафим. Сънят разроши косите му. Засънува. И пак бе на дървото, в ръка стискаше бяла роза, от онези, които Стойна отглеждаше в глиненото гърне. ...