Стигмата на розата
„Ако човек има чудесен сън и си донесе от него прекрасна роза,
а после се събуди с роза в ръка, значи сънят е бил истина.”
(Самюъл Колдридж)
От клонака, притихнал, наблюдаваше Серафим. По тревата още личаха брашнените му стъпки. От къщата на баба му Стойна се разнясяха клетви. Старата жена го бе подгонила с дървената сопичка, дето заместваше окуцелия ù крак. Под глинената саксия с белите рози се гушеше сакато врабче. Серафим се нажали, та от брашно и вода искаше да опече питка, за да напълни гладната човчица на птичето. Но вятър-пакосник бутна прозореца на малката кухничка, та брашното я застели като снежец. Побеляха бузите на Серафим и дето стъпеше, оставяше себе си… Щом видя старата да се поклаща заканително, Серафим побягна, та чак на дървото хвръкна. Времето бе накъсало крилата на старицата, та ù оставаше само да чака. Мръкна се. Умълча се Серафим. Сънят разроши косите му. Засънува. И пак бе на дървото, в ръка стискаше бяла роза, от онези, които Стойна отглеждаше в глиненото гърне. Сякаш малък принц, който пазеше смисъла... Валеше. Едри капки запълзяха по седефеното белило на цветето. Овлажня момчешката ръка. Розата се плъзна и падна. Серафим, надвесил се, протегна ръка. Видя баба си и някакво черно куче, чиито очи, воденични камъни, стръвно брояха времето ù. Глътна я, а от озъбената му паст заизлиза дим, все едно огънят на ада бе овлажнял от дъжда...
- Бабичко - извика Серафим - няма да разсипвам смисъла... Като брашно. Върни се!
Но кучето предъвкваше бабиното му време, осакатяло като врабче. Понечи да захапе и розата, но Серафим отчупи клонче и убоде зверчето по хълбока. Кучето изквича и се настърви. Серафимовата ръчица едва докосна изгубеното цвете, когато почувства дланите си оковани. Челюстите на черния го захванаха. Серафим разтърси крехкото си телце, за да се освободи и падна от дървото. Усещаше се неподвижен. Сякаш розово трънче го раздра някъде под сърцето. Розата се очерви… Дланите му кървяха, а главата му се люшкаше в безтегловност. Стойна чупеше възлести ръце над детето. Че - адът отвори ли се - човек онемява… Дълго сънува Серафим в градската болница. Умираше будно с кървав кръст под сърцето, изчертан от бяла роза. Брашнените му стъпки свършваха там, дето земята граничеше с небето… По Разпети петък ръцете на детето се разпериха, сякаш прикован за кръста. Очервиха се бинтованите му длани, че и небето праща своите знаци… Стигматично.
© Петя Стефанова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Радвам се, че ти допада, Донко!
-
Много интересен разказ!
-
Трогват ме думите ти!
-
Колкото пъти те прочета, толкова пъти коленича пред таланта ти да пишеш толкова притчово и метафорично, библейски за ежедневните неща. С Божи очи виждаш, със златно перо пишеш. Благословена да си!
-
Благодаря, Дани!
-
О, Петя! Не губи думите...нито смисъла. Дълбоко...и тъжно. Поздрави.
-
И един от вас да достигна, за мен е много...Благодаря!
-
Белязана си с чудна дарба
да описваш живота
и да се докосваш до душата,
с обич и дивна красота!
Поздрави, Петя!
-
Peach (Любов ),Елена, един автор е удовлетворен, когато нещата, които пише стигат до повече хора...Благодаря за прочита!
-
Следя творчеството ти и ти се вьзхи6тавам все и все.Поздрав!
-
Михаил Цветански, благодаря!
-
От душата винаги избива стигмата, дори да е през няколко живота!
Адмирации, Петя!!!
-
Благодаря за гостуването ви, Жанет и Евгения,Юлия!
-
Майсторски разказвач си!
Благодаря, Петя! -
И без да знам кой е авторът,ще те позная.
Твоят стил е неповторим.
Стискам ти ръка! -
Без дъх останах от прочита...недей да пишеш така Петя, че ме накъсваш на парчета...!!!
-
<a target="_blank" href="http://smajliki.ru/smilie-1002019719.html"><img src="http://s17.rimg.info/77da0f48b0e3a3dec906bb7128ae0598.gif" ></a>
-
Реалност и мистика, майсторски преплетени. Поздрав!
-
Радвам се, че прочете!
-
Боже, Петя...разплака ме..
никога не спирай да пишеш...
с обич. -
Виктор, Вилдан, Ивон, Шушка, топли са думите ви!
Дали е тъжно да си белязан от Бог биха казали падре Пио, баварката Тереза Нойман, хърватския свещеник Златко Судач, сирийката Мирна Назур, ако бяха сред живите.
От физическа гледна точка да носиш знака, вероятно е болезнено... -
"...няма да разсипвам смисъла... Като брашно."
Невероятен разказ. -
Неповторим е стилът ти, Петя!
-
Хубав разказ отново!
-
Моята тъга е същността, която познавам за себе си...
А розата е възможния досег със вселенското, начертан по духа на изпратените...
Благодаря за съкровеното споделяне! -
!!!
-
Чудя се как успяваш да вплиташ нереалното и съвсем истинското. Получава се синтез, който лично на мен ми звучи някак евангелски. А вечния символ на розата, оставя едно усещане за непреходност, свързано със стигмата по доста колоритен начин, макар и прекалено тъжен.
-
"Че - адът отвори ли се - човек онемява…"
Твоята тъга е толкова красива,че и аз онемявам когато прочета! -
Пепи, Силве, Веси, благодаря!
Имам някакъв замисъл за продължение, но се моля думите да не отлетят... -
Като дълбоката вода,нагазваш и си мислиш,че стигаш дъното,но не би...
Поздравявам те,Пете! -
Дълбоко попива словото ти, Петя! До най - съкровеното... и го облагородява! Благодаря ти, Докосната от Бог!
Светъл поздрав!
-
Стигми са Христовите рани, а вероятно избрани се покръстват с тях...
Благодаря, че прочетохте! -
"Но кучето предъвкваше бабиното му време, осакатяло като врабче. Понечи да захапе и розата, но Серафим отчупи клонче и убоде зверчето по хълбока. Кучето изквича и се настърви. Серафимовата ръчица едва докосна изгубеното цвете, когато почувства дланите си оковани. Челюстите на черния го захванаха."
Твоят неповторим стил омагьосва и когато разказът е толкова тъжен... -
"...и дето стъпеше, оставяше себе си…" Много добро!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
