Plevel (Силвия Илиева)
156 13743
Jun 14, 2020, 2:27 PM  

Стигми на метаморфозите 

  Prose
600 3 12
4 мин reading

Пеят птици. Юни е. Вятърът шепти във въздуха -  разнася стъпки, музика и детски смях. Един сакат се подпира на дувара пред читалището и гледа котката проснала се на нагорещената земя как кърми малките си. Друг се е опънал на сянка и слуша музика, блуждае. Хората сънуват щастието си. А Морфей е влюбен в падението на неудачника. Взима го за гъсеницата, която се готви да умре и се забавлява с хода на съня му. В него група буболечки разкъсват обвивката, а се оказва че под нея няма пеперуда. После разнасят гъсеницата на парчета, влачат я по пръста и я мъкнат към тунелите на мрака. На части, към различни посоки. Всяка част е от полза. Две мравки носят главата. Сърцето не е потребно. Но кожата е прилично одрана. Няма и намек за аматьорско изпълнение. Ритуалът е изпълнен. Всички са сити. Природата  прощава само на глупците, заради предимствата в несъвършенствата им. Другите ги оставя да рикошират по няколко пъти в необикновената си сила, преди да излетят от телата си. Също като дървото, което доскоро се е мислело за силно, преди да попадне в някакъв цех. Тази пейка отсреща е то. Или е било то. Докосвала съм я преди няколко дни. Лепи от тъга. Още сънува ветровете в клоните. За нея краят е начало, а началото край. Но между метаморфозите се е намерила брадва, банциг, няколко болта и лак. Лакът е особено важен и на почит. Особено ако в  дъските са се настанили дървеници. Пейката стои под огромното дърво. Птиците подскачат и пеят наоколо. Слънцето плете мрежи в сянката на пейката.  Затова всички хора в това хубаво време, сега минават и възкликват: Да, седнем на тази хубава пейка! Те не казват : Да възкръснем като това дърво! Откъде да знаят, че и тя доскоро е била жива; дървото е протягало клоните си към синевата, люлеело е живот с ръцете си, било е дом, посока убежище, любов, вяра, радост. Птиците са се прибирали там и им е било хубаво. Сега в конвулсиите на спомените избиващи по дървото, няма живот, а само измамно усещане за отминала радост. Личи си по смолата текнала около болтовете. Не се чистят. Пак може да се сяда на нея, пак може да спре човек за малко, не е забранено дори да изпуши една трева, да  пие бира на нея, да се изчука набързо, макар че вече е отсечена, а и никой не се прибира в нея. Спирка за отдих е.  Ето например мъжът и жената спрели се до нея. Червенокосата се обяснява на висок тон от десет минути на мъжа. Двамата седят изправени до пейката, но не сядат. Мъчи ги глад, дребнавост, страх за утре. Някакви документи размахва тя. Ту ги прибира, ту ги слага в чантата на пейката, ту пак ги изважда от чантата и ги пъха в лицето на мъжа,  за да види той - истината в очите, вероятно и да прогледне. Обаче, откакто за последно си е купил коженото яке, мъжът гледа надолу. Зяпа към повдигнатите от корените на дървото плочки. Сложил е ръце в джобовете, преждевременно е остарял. Прегърбено мълчи. Облечен е в светли дънки, кожено яке от 90-те и ухилени обувки. Прилича още на момче. На отегчено бедно момче, изключило звука на реалността и дори не му хрумва да погледне на горе, за да види колко е красиво небето. Това момче старателно изследва формата на плочките. Смята, че са геометрични фигури. Хексагони ли са, октагони ли са, не може да си спомни как се казват, нито има представа през коя година с колко сантиметра се е снишавал, или още колко му трябват, за да се приведе почти до нивото на плочките. Но от сегашното ниво се досеща, че имат по няколко ъгли. Брои им ъглите, също и тези които са изпочупени от коренищата, докато гласа на червенокосата прелита хаотично над него като грохот на изпразнени пълнители. Лицето на жената се е свило зад косата, то почти не се вижда, чува се само нейния глас. В няколко  напукани линии до десния си крак мъжа, съзира двойно изображение на картина. Изведнъж се сеща на какво му напомня и сепнат от асоциацията, повдига очи към жената, опитвайки се да изолира налудничавата фантазия. Вижда нещо в косата й и  протяга ръка към нея. По начина, по който рови в този кошер от червени къдрици, за да отстрани мравка, или някакво насекомо от косата й, разбирам че освен неудачите, тя е всичко, което има. Тя усеща, топлия израз на очите му и притихва. Изглежда вече е изтощена, за да се съпротивлява на бедността,  прозираща от документите. Червенокосата се стоварва на пейката. Мъжът сяда до нея и я погледжа. Благодарен й е, че не й се говори повече. Наблюдава я как отпуска главата си назад. Кърваво червило избива по устните й като стигма. Шията й се извива назад. Заприличва на бяла глина. Установявам, че скоро не съм виждала такъв първичен израз на женската красота. Съчетание от красота и инстинкт. Освен това от модела на речта, която успях да чуя преди това, стана ясно, че тази жена е обезверена. Тя има червена дива коса, с къдрици падащи като разплетени корабни въжета зад пейката. Отчаянието й се беси на тях. Пейката лепи от тъга. Тя си поглежда ръцете. Изцапани са. Нейният мъж, ненамерил спасение в земята, сега го търси на небето. Свива очи, вдига глава към решетката от листа. Там прозира лазура. Жената също се взира в него. И, ако жената не беше притихнала в прегръдката на пейката, ако на лицето й не се беше настанил миг на покой и тя - същата  жена, която допреди малко за мен беше само неприятен глас, нарушаващ усамотението ми, с лице режещо като лунен  сърп, ако не бях се загледала как отпусна гръб в хладното лакирано дърво, как нейният мъж погледна небето, а после двамата заедно избутаха тежкия въздух от гърдите си, щях да продължа да вярвам, че дървото е умряло напразно. И това е просто една обикновена пейка.

© Силвия Илиева All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Силве, изумителна си!...
  • Ми, Коце, какво да кажа, освен: голямо Благодаря. Усмивка ! Хубав ден ти желая!
    Благодаря за любими.
  • Ми Силвия,като прочета нещо твое ставам като оголена жица,а тук напоследък много гърми таз природа.Тряс!...Ох!.Натъжи ме този ти разказ,ама то май и от времето,знам ли.Поздрав.
  • Благодаря ти, Наденце!
  • Трябваше ми време, за да осмисля, това, което "видях". Талант си, Силвенце!
  • Георги, благодаря за подкрепата.
    Георги Каменов, наистина дървото над нея е много хубаво, пък и аз лошо дърво не съм срещала, но специално това ми изглежда необикновено. Освен това, когато вали ми пази сушина. Следя за целостта му.
    Мариянче, благодаря за обобщението, струва ми се много точно.
    Краси, аз ти благодаря. Значи съм перфектна , защото не говоря, само пиша. Благодаря за любими.
    Прегръдки и хубава вечер(нощ)!🌠🌙
  • Даже и тишината останала след смъртта търси път към живота. Нищо не е напразно. Притеглящо написано като едни вълни, които скачат и се оттеглят и всеки път вземат нещо от теб. "Благодарен й е, че не й се говори повече." ми напомни, че мълчанието е много хубав подарък, особено за мъжете. То и аз нямам какво друго да добавя, освен, че благодаря за хубавото писане!
  • Една пейка под едно дърво... което сигурно някой ден също ще стане пейка...
    Тази мисъл ми дойде и ме натъжи.
    Поздравявам те.
  • Особено - и много интересно.
  • Гале, много неща си видяла, благодаря че отдели време и сподели.
    Пепи и на теб благодарности, щом съм те вдъхновила - доволна съм. Самотните дървета и оголените сетива са като оголени кабели, привличат светкавици. Тряс!... Ох! (второто в оптимистична прогноза)
  • И съ́лзите от радост са солени,
    от сладост любовта горчи,
    на самотата свободата най тежи,
    животът никога не пита
    какво да дава и какво да вземе...
    Той има собствени закони
    не взима нищо, преди да
    знае в какво и как ще прероди!
  • Интересна импресия в памет на едно отсечено дърво и посвещение на една пейка, направена от същото дърво! Има и тъга, и надежда, и философия на ежедневието и задълбочен, аналитичен поглед на наблюдаващия човек, който търси смисъл и красота във всичко заобикалящо го. В случая, очевидно става въпрос за автора.
Random works
: ??:??