Вероятно не сте ходили на този язовир да хващате шарани, но ако отидете и останете насаме с въдицата си, няма как да не разберете, че акостиралата на брега, бяла каравана, преминала през кой знае колко бури, е собственост на дребен черничък мъж с шапка.

 Роден и записан като Мустафа, на галено Мусчо, с най-добър приятел на име Франко, без да иска се накичил с прякора Мусолини. Всички така го наричаха и мисля, че той сам потръпваше от гордост, щом чуеше някой да го извика от другия бряг на язовира : не като Мусчо, а като Мусолини. Освен това, е редно да се отбележи, че с името Мусолини беше извършил едни от най-епичните си подвизи в историята на рибилова. 

 Той припкаше волно в неговото царство, следеше какви се навъртат наоколо, каква риба хващат, с някои се сприятеляваше, други избягваше, знаеше наизуст всяка педя от тази земя, сякаш на нея беше проплакал, тя го беше закърмила и същата го беше спасила и направила от него рядко срещан вид. 

Пъргав като хлебарка и хлъзгав като мряна, той бе от онези хора, които само по някаква странна случайност биха могли да останат незабелязани и заради същата случайност, би могла да се определи възрастта им. Дали календарът шокиран от тарикатския и пронизващ поглед на героя, или от виетнамския му дух бе спрял да брои на четиридесетото, или на петдесетото лято, не се знаеше. Но без съмнение, Мусолини живееше в свое време, в своя реалност и по свои правила. Не беше ясно също и откога постоянният му адрес е на язовира, нито дали е женен, или разведен. Само бях мяркала преди няколко лета покрай него да се мотае синът му, Мусолини го захранваше с риба, но това беше толкова отдавна, че според мен миналото за него бе спомен от накъсан и мъглив сън, сън явяващ се като студена есенна утрин, която го заварва да си прави кафе на газовия котлон пред караваната. 

 Както всички митични персонажи от историята, изобразени с някое животно до себе си я с кон, я с лъв, бик или ламя, така и нашия герой имаше куче. 

Кучето му, с трибуквено име, означаващо мъжки полов атрибут, беше починало преди няколко години. Носеха се истории и за него, казваха, че било много умно животно и разбирало човешки език. Трябва да е било истина, защото когато веднъж се наложило да бутат една закъсала кола, Мусолини го извикал и му наредил да бута. Тогава кучето се изправило на задните си крака пред смаяните мъже и започнало да бута колата заедно с тях. 

 И така, той живееше: ден за ден. Далече от цивилизацията, принадлежащ единствено на волната си природа, по цял ден разхождаше късите си гащи около язовира и размахваше един голям кеп. Шапката му скована от пот, погледната с просто око, приличаше на жълта, но може би някога, много преди пълното слънчевото затъмнение през 1999-та година е била бяла на цвят.  

- А, добър ден! – казваше, сякаш допреди малко е играл на жмичка с някоя риба и току е изплувал пред вклинените от студ рибари, за да ги зарази със своята бодрост. 

- Добър да е! – отвръщаха вклинените и за нула време се окопитваха от упойката на тишината, ококорвайки се срещу героя, сякаш са срещнали не Мусчо, а някакъв приказен герой излязъл от дълбините на водата.   

- Къде ходиш, бре Мусолини, ей, забравихме се с тебе, майна!  - подхващаше единия мъж.

- Тука съм, бре, не съм мръднал. При вас как е? Кълве ли? – усмихваше им се съучастнически Мусолини и чешеше наболата си брада.

- Ааа, и да не кълве, на нас не ни е скучно. Ние сме дошли да хапнем и да пийнем. – отговаряше по-приказливият от новодошлите. - И сега сме си сипали тука по една студена бира и се радваме, че ни бръсне вятъра. 

Мусолини се оглеждаше наоколо. После им поглеждаше към хладилната чанта. Ясно му беше, че тия не са тук за рибата, а за купона и да разпуснат малко. Искаше му се и той да си цокне с тях, да си побърбори, но първо трябваше да го поканят, а той беше достатъчно горд за да не си признае, че има нужда от нещо.

- Браво, браво! А хванахте ли нещо? 

- Аз хванах един шаран, ама го пуснах да извика баба си. - отвръщаше единия.

- А, добре си направил. Ще я извика, ще я извика. – хвалеше го Мусолини.

После им даваше съвети за такъмите, другия се хвалеше с новите си рибарски принадлежности, изпитваха чувството за хумор на героя, а след малко се появяваха още мъже от някъде и се присъединяваха към групата. Повечето избягали от жените си мъже. Избягали за малко. Обичайно играеха четворка белот. Или по-точно е да се каже, че трима се биеха срещу Мусолини, понеже играеха на вързано и условието беше, който падне, да се качи на покрива на караваната и да вика с все сила, че не може да играе на карти.

И защото Мусолини беше най-луд от всички и имаше най-силен глас, и защото от водата се получаваше акустика, се случваше така, че всеки път партньорът му играеше срещу него. 

И така веднъж, понеже отново беше загубил, героят се качи на караваната и се развика с все сила:

- Аз не мога да играя на карти! Аз не мога да играя на карти! 

Всички се смееха отстрани, а на 700-800 метра от брега от една лодка във водата се чу:

- Ами, като не можеш, не играй! 

Обаче как да не играе, като всичко тогава се въртеше около него. И водата, и хората насядали пред нея, и небето, и цялото земно кълбо ехтеше след гласа му и викаше с неговия глас. Беше цар на номерата и един ден пак така – няколко души висяхме на брега. Мусолини тъкмо беше събрал купчина боклуци в  средата на едно малко островче навътре в язовира и ги палеше. Отдалече приличаше като кацнал върху димящ вулкан. Изведнъж, рипна от вулкана и взе да тича около него и да крещи:

- Бягайте, бягайте! Ще гърми, бягайте! 

Той беше като бялата лястовица на язовира. Или поне на мен, като човек с малко по романтична нагласа към живота – така ми изглеждаше. Ако не го видехме, значи беше отишъл с колелото да си взима пенсията от града.

Но ето че в един прекрасен пролетен ден, ние се докоснахме и до не толкова привлекателната му половина. 

Караваната му беше с една дума: умна. Оборудвана с всякакъв инструментариум, такъми, посуда и мебелировка, дори слънчев панел имаше, можеше да си изкара в тая къщурка и до столетие. По мои наблюдения и по всички правила на Фун Шуй, от караваната бликаше такава енергия, че човек можеше да светне като крушка, дори след тежка сахарска нощ, след много изпита ракия. С изглед към вода, дворът му се разпростираше, до където му стигнат очите. Райграсът му се напояваше естествено и също толкова естествено, сърпа на слънцето го косеше. Имаше си телефон. По него казваха, че си урежда сделките с бракониерите. 

  Този април Мусолини отново беше погълнат от работа. Занимаваше се с развъждането на шараните и грижата за прирастта им. Те отиваха към плитчините да се размножават, а бай Мусолини с един голям кеп ги хващаше и ги мяташе по тревата на двора си. Има една приказка, ако искаш да скриеш едно престъпление, трябва да направиш друго, за което да те хванат. Така и нашия герой. Престъплението, свързано с контактите с бракониери беше скрил. Но една сутрин го хванали от изпълнителната агенция по рибарство и аквакултури да си лови шарани в размножителния им период. Написали му тлъст акт и същата нощ Мусолини се напил. Напил се здравата с някакъв спирт, като грузински тираджия се нафиркал и започнал да пелтечи и да се кара на рибите:

- Викайте полиция! Никой, нищо не ви е откраднал! 

- На мен ми откраднаха! Къде са мойте милиони, а? Тарикатиии! Няма да ви простя! Ей, майна!

Всичките тези реплики, с няколко паузи между тях, топуркания и псувни, с които той се опитвал да се изправи. После разправят, че се обадил и си поръчал проститутка. Какво още се е случвало през нощта, не знаем със сигурност, но ето каква история ни разказа на нас, когато го намерихме на сутринта да лежи на земята,  облечен в костюм и бяла риза. 

   В този ден, небето беше синьо и чисто, като душата на влюбена жена. Тревата, покрай язовира, тучна и зелена от последния дъжд, сълзеше и капчиците се търкулваха бавно и протяжно след всеки повей на вятъра. Слънцето се разтапяше високо над нас и капеше по кожите ни, като злато. Ние с моя приятел вървяхме към караваната, бяхме видели предния ден в интернет мрежите, че Бай Мусолини е сгафил яко и му написали акт за хиляда и нещо и понеже не си вдигаше телефона, решихме да проверим какво се случва. 

Да видим бай Мусолини да лежи на тревата, облечен в костюм и бяла риза, за нас беше същинско видение. Това беше нещо като да видя бялата лястовица да се търкаля на земята. Обикновено хората се обличат така или за сватба, или за оня свят. Но понеже понякога някои рибари се обръщаха към него с Бай Мусолини, започна да ми се струва съмнително това със сватбата. На болен също нямаше вид, нито че е бит. Взех да се чудя какво се е случило и се надвесих над него. Той не помръдваше. Към небето гледаше и го гледаше едно втренчено, все едно преди малко небето му бе съобщило някаква нечувана новина. 

(Следва)