Глава 7
Седнах на стола, като преди това му подадох кърпата. Стефан я взе, с усмихнато лице, и я остави на стола до себе си.
– То аз вече изсъхнах – каза ми лъчезарно. Лекият ветрец разрошваше по-сухите кичури от гъстата му тъмна коса. Искаше ми се да седна по-близо до него, исках да съм възможно най-близо до него и да го разглеждам от сантиметри. Искаше ми се да докосна ръката му, която стоеше облегната на масата до чашата с кафе. Забраних си, опитвайки се да наложа някакъв разумен контрол над себе си.
– Какво ти се прави? – попитах го аз, и сетне мигновено съжалих за въпроса си. През тъмните му очи мина веселост.
– Много неща.
– Не прави така. Вече ти казах – твърдо му съобщих – няма нищо да правим. Тоест… искаш ли да кажа да приготвят нещо за обяд?
– Защо ти не ми сготвиш нещо? – попита ме. Намръщих се.
– Аз не готвя.
– Защо?
– Не знам как и не обичам да готвя. Не ми казвай, че това е женско нещо, защото не е! – настръхнах, а той само се разсмя.
– Страх те е да не те осъдя, нали? – ...