Глава 7
Седнах на стола, като преди това му подадох кърпата. Стефан я взе, с усмихнато лице, и я остави на стола до себе си.
– То аз вече изсъхнах – каза ми лъчезарно. Лекият ветрец разрошваше по-сухите кичури от гъстата му тъмна коса. Искаше ми се да седна по-близо до него, исках да съм възможно най-близо до него и да го разглеждам от сантиметри. Искаше ми се да докосна ръката му, която стоеше облегната на масата до чашата с кафе. Забраних си, опитвайки се да наложа някакъв разумен контрол над себе си.
– Какво ти се прави? – попитах го аз, и сетне мигновено съжалих за въпроса си. През тъмните му очи мина веселост.
– Много неща.
– Не прави така. Вече ти казах – твърдо му съобщих – няма нищо да правим. Тоест… искаш ли да кажа да приготвят нещо за обяд?
– Защо ти не ми сготвиш нещо? – попита ме. Намръщих се.
– Аз не готвя.
– Защо?
– Не знам как и не обичам да готвя. Не ми казвай, че това е женско нещо, защото не е! – настръхнах, а той само се разсмя.
– Страх те е да не те осъдя, нали? – попита ме. Сепната, го зяпнах. Как можеше така добре да е разтълкувал притеснението ми, когато му казвах, че не обичам да готвя?
– Не ме интересува дали ме съдиш. Ние с теб сме много различни, така че…
– Сигурна ли си?
– Нищо не разбираш, Стефане – сопнах се аз и скръстих ръце пред гърдите си.
– Ти нищо не разбираш – той имитираше интонацията ми. Нацупих се още повече, но всъщност дълбоко в мен, сърцето ми се забавляваше на разговора. Той премести стола си малко по-близо до моя, от което започнах да се загрявам, въпреки хладния въздух. Черните очи на музиканта ме фиксираха в хватка, от която не исках да избягам. Зазяпах го в тях и той се усмихна. Сложи ръката си на бедрото ми, от което по тялото ми пробягаха искри. Но същевременно и паника. Дръпнах леко крака си и той вдигна ръка.
– Не прави така – казах му тихо.
– Защо ми го казваш това? Караш ме да ми се иска пак да го направя – заяви ми той и сложи ръката си на крака ми отново. Настръхнах. Хванах ръката му и я изместих от бедрото си, настанявайки я в скута му. Той ме погледна с един особен поглед, от който още повече се изчервих. Сигурно скоро дим щеше да започне да пуши от ушите ми.
– Спри да ме закачаш – сурово казах – ще те изгоня от вкъщи.
Той вдигна вежда, но усмивката не слезе от лицето му.
– Добре, няма, няма – каза – спокойно.
Запали си нова цигара и отпи от кафето си, а аз се опитах да преглътна, но отново гърлото ми беше пресъхнало и имах нужда от вода. Станах и отидох в къщата, за да си налея една чаша и набързо я пресуших. Мими ме наблюдаваше от кухнята. Отвърнах на погледа ѝ с упор. Тя сви рамене.
– Не се бъркам – каза прислужничката – извинявайте, госпожице.
Излязох, без да ѝ кажа нищо, и се върнах отново при Стефан, който се беше разположил на стола сякаш си беше вкъщи и си пийваше доволно от кафето. Забелязах, че е събул маратонките си и беше бос на тревата.
– Какво ти се яде? Ще поръчам обяда – казах му.
– Каквото има – той сви рамене – нямам претенции.
– Хляб и диня? – попитах го и той ме погледна с учудване.
– Имате?
– Не, диня май няма. Но ще я пратя да купи – казах аз и се разсмях – защо пък да не опитам комбинацията? Мими!
Прислужницата се появи от къщата.
– Би ли отишла да купиш една диня, моля те? – попитах я.
– Да отида ли аз да взема? – попита ме Стефан и аз срещнах топлите му тъмни очи. Колко отзивчиво, помислих си разсеяно, докато се взирах в очите му. – трябва динята добре да се избере. За да е сладка.
– Ъмм – успях само да реагирам – добре, отиди.
Той стана от мястото си и тръгна през тревата.
– Не отивай бос! – извиках подире му и той се обърна, сякаш бе забравил да си обуе маратонките. Изгледа ме неразгадаемо, сетне взе маратонките и ги обу. Излезе от двора, оставяйки ме да зяпам след него. Как изобщо щеше да открие откъде да купи диня, като не познаваше квартала?
– Госпожице – привлече вниманието ми Мими – това… не ми се вижда редно.
– Той ми е само приятел – рязко казах.
– Той е… от, хмм, ромски произход, нали?
– Да, но това не е наша работа. Приятел ми е и е добър музикант. Така че какво значение всъщност има?
Мими стисна устни. И тя бе възприела мненията на семейството ми – и най-вече на баща ми – за ромите. Разбира се, любимото мото на баща ми беше прословутото "Циганите на сапун". Прислужничката бе нагодила собствените си виждания към тези на хората, които я наемаха, помислих си с раздразнение. Не след дълго Стефан се върна с динята, напълно стъписвайки ме – доста бързо се беше оправил в непознатия квартал. Мими все още стоеше навън в градината с мен и я видях как клатеше глава.
Той връчи динята на прислужницата.
– Можеш да я изчистиш и да я нарежеш – каза ѝ той. Тя го изгледа гневно.
– И донеси хляб – допълних аз. Жената замърмори нещо под нос и влезе в къщата. Стефан отново седна до мен на масата и допи кафето си.
– Много мило, че отиде да я купиш – казах му и той ми се усмихна.
– Няма проблеми.
– Искаш ли да ми посвириш малко? – предложих и лицето му се оживи, а усмивката му стана още по-широка.
– С удоволствие. Отивам за китарата.
Той отиде до колата си, после се върна с музикалния инструмент и седна на стола, а аз го загледах с усмивка. Той започна да свири и сетне запя с прекрасния си, меден глас. Имаше толкова много чувственост и дълбочина в гласа му, че отвяваше ума ми. Хипнотизирана, потъвах в музиката му, оставяйки я да ме владее напълно. Мими донесе динята и хляба и ги остави на масата, объркана какво да ги прави. Стефан продължаваше да свири и видях как прислужничката го гледа с широко отворени очи и стои на едно място. Е да, гласът му можеше да предизвика такава реакция. Непоправимо мелодичен и наситен беше.
Измина близо час, в който той ми пееше – гледаше към мен и ме изпиваше с очи, докато редеше песен след песен с уникалния си глас и ненадминатото си умение с музикалния инструмент. Дори не усещах глада, който със сигурност имах, запленена от изпълнението на Стефан. Накрая той спря.
–Леле, забравихме да ядем – разсмя се той – винаги го правя!
–Наистина?
–Ами да, като се заема да свиря или пея и то отива… станало вече утре – и той ми се ухили – ще занесеш ли динята в хладилника, че е хубаво да е студена.
Намръщих се от начина, по който изведнъж бе започнал да се разпорежда с мен.
–Ще извикам Мими.
–Ти нищо ли не правиш сама? – почуди се той, а аз още повече се свъсих.
–Не се дръж все едно сме женени и се разпореждаш с мен – казах му и той вдигна вежди.
–Извинявай, не съм го направил нарочно…
–Да, очевидно не е нарочно, но ме дразни! Не го прави.
–Извинявай, де!
Въпреки това, вместо да викам прислужничката, станах и собственоръчно занесох динята в хладилника. Не знаех защо го бях направила, но осъзнах, че съм го направила чак когато отново се връщах към двора. Погледнах часовника на телефона си – беше вече три следобед. Имах два часа до срещата с Деси, а за да стигна до там ми трябваше поне един час – включвайки и грима и прическата, които трябваше да подновя. Изведнъж осъзнах, че си седя със Стефан без дори да знам на какво приличам и как е външния ми вид. След дъжда, косата ми сигурно беше станала на нищо!
–Само секунда – казах на Стефан и се върнах обратно в къщата. Влетях в банята и видях, че косата ми се е накъдрила от дъжда и виси на кичури. Стъписана, я зяпнах. Изобщо не изглеждаше добре, а спиралата се беше размазала под очите ми. Как бях позволила да изглеждам така!! Забавих се, за да оправя грима и косата си и след това отново излязох при музиканта.
–Всичко наред ли е? – попита ме той.
–Да, просто трябваше да си оправя грима – казах и седнах. Загледах към цигарите му – дали не може да пробвам една цигара?
–Нали не пушеше?
–Днес е деня ми за нарушаване на правилата – поясних му и той ме изгледа учудено – днес съм решила, че ще правя каквото ми хрумне. От утре, отново ще бъда каквато си бях.
Той ми подаде кутията с цигари без да ми задава допълнителни въпроси. Измъкнах една и я пъхнах в устата си, след това взех запалката. Никога дори не бях палила цигара. Запалих запалката и я доближих до цигарата, но почти нищо не се случи.
–Трябва да дръпнеш – каза ми Стефан, някак развеселен. Дръпнах през цигарата и гърлото ми пламна, както и дробовете ми. Мигновено се закашлях, отвратена и ужасена от парещия вкус. Хванах цигарата между пръстите си и с намръщено лице я подадох на Стефан.
–Ето, не я искам – казах с дрезгав глас. Стефан се смееше. – не ми се присмивай!
–Ти си много особена – отбеляза той.
–А, аз ли съм особена?! – метнах му един поглед.
–Е, аз съм си нормален.
–И аз съм си нормална.
Загледахме се един в друг, напълно погълнати. Или поне аз бях погълната от Стефан до такава степен, че се изплаших за себе си. Какво ми ставаше, за бога?
Това трябваше да престане, осъзнах аз. Тези черни очи започваха сериозно да ме пристрастяват, да ги гледам, сякаш са единствените на света. Това не трябваше да ми се случва и дори за един ден, чувствата ми щяха да излязат от контрол. Изправих се от стола си.
–Време е да вървиш – казах му. Той ме изгледа озадачен.
–Няма ли да ядем?
–Не. Ще вървиш сега.
–Какво стана? Обидих ли те някак?
–Не, не си ме обидил, просто… това няма да стане. Трябва сега да си тръгваш, преди да съм направила нещо, за което после ще съжалявам – заявих и той се слиса.
–Да изядеш малко диня е нещо, за което ще съжаляваш?
–Не се шегувай. Нещата са сериозни. Твърде си… хубав. Върви си и никога повече не искам да те виждам.
–Но защо така изведнъж? – не отстъпи той и също стана от стола си. Дойде пред мен, извисявайки се над мен и принуждавайки ме да вдигна глава към него.
–Усетих, че… че нещата не са добре.
–Че ме харесваш, може би?
–Аз… върви, Стефане. Изобщо не трябваше да допускам това. И целувката… също не трябваше да я допускам.
Той издиша дълго и бавно въздух.
–Това не може да е заради… – започна той и се поколеба. Аз си поех дълбоко дъх – не е защото съм от ромски произход, нали?
Отворих уста, но не успях да кажа нищо, а той ме погледна някак тъжно.
–Сериозна ли си? Не искаш да имаш нищо общо с мен поради тази причина?
–Съжалявам, Стефане, имам си принципи.
–Принципи?! – повтори той, невярващо.
–Казах ти още в началото, че не си за мен! – ядосана казах, когато той отказваше да отстъпи и настоятелно се приближаваше към мен, гледайки ме с тези опасни черни очи.
–Но защо реши така, все пак? По какво реши? Какво съм направил, което да не ти е харесало? За бога, ти не ме познаваш изобщо, жено! Защо е нужно да си толкова крайна?
–Не ме наричай "жено", селянин такъв! – ядосах му се. Той ококори очи.
–Извинявай…
–Не ми се извинявай, а си тръгвай. Не ме карай да повтарям едно и също толкова много пъти.
Той се намръщи.
–Не и преди да си ми казала ясно. Кажи ми! Защо искаш да си тръгвам сега?
–Защото… защото… – лицето ми гореше, а сърцето ми, някак започваше да боли – защото си имам принципи… и не бих могла… не мога да съм с теб… и започвам да се увличам по теб… и не мога да го позволя. Знам, че е странно, че не се познаваме още, но най-добре и така да си остане. Разбери ме.
–Не, не те разбирам. – той отказа да помръдне – не си тръгвам оттук, преди да те разбера.
–Виж, Стефане… нямам време сега да ти обяснявам. И не искам. Просто си тръгвай и забрави, че изобщо сме излезли.
Той отново издиша бавно въздух. Ядосвах ли го?
–Няма да се откажа така лесно – каза той, стъписвайки ме – докато не ми кажеш какво в мен не е наред. Аз нищо не искам от теб, освен да си говорим и да се опознаем. Какво си мислиш, че ще ти направя? Защо те е толкова страх от мен? Аз съм човек, също като теб!
–Всичко си ти е наред… – промърморих – ти просто си… ами… аз… не мога…
Той стоеше и чакаше, но думите спряха да излизат от устата ми. Гърлото ми беше твърде стегнато, а още повече го влошаваше факта, че Стефан стоеше пред мен и отказваше да се махне. Черните му очи ме изпиваха с упорит поглед.
–Лилия – проговори той, когато се видя, че няма да мога да си довърша думите. Той внимателно хвана ръцете ми със своите и ме погледна тъжно – успокой се. Не е нужно да говориш така. Аз нищо не ти правя. Седя си само. Ако искаш, ще си тръгвам, това не е проблем. Проблемът е, че ти не искаш повече да ме виждаш. А аз искам да те виждам теб. И ако сега си тръгна, ти никога няма да искаш да ме видиш отново. Затова няма да си тръгна, докато не ми обясниш какво съм направил. Ако съм сгрешил, искам да се поправя.
Сърцето ми започна да плаче пред тези черни очи, така изразителни и емоционални. Той все още държеше ръцете ми и аз, ужасена и объркана, затворих клепачи. Сетне се отпуснах в обятията на Стефан, без да го мисля. Топлината на гърдите му се усещаше през бялата тениска, която беше облякъл. Той обгърна гърба ми с ръце и изведнъж се почувствах глупава и уязвима. Никога не бях изпитвала такива чувства към някого другиго. Никога никой мъж не бе успявал да разтупти сърцето ми и да отнесе съзнанието ми някъде другаде. Никога не бях целувала така друг мъж.
Разплаках се. Стефан ме стисна в обятията си – чувах ударите на сърцето му. Туп-туп. Туп-туп. "Аз съм човек, също като теб!". Ама разбира се, че беше човек, дори чувах как сърцето му биеше също като моето и като на баща ми. Плачех. Плачех заради объркването си, заради думите на баща ми, заради мнението му относно малцинствата… заради случилото се с Красимира. Заради Деси и Йоан. И най-вече… плачех за самата себе си. Защото единственият път, когато някой мъж успя да ме впечатли по неведоми за мен причини, то той се оказа… ами, недостижим.
След известно време, след като изплаках доста сълзи в прегръдката на Стефан, се отдръпнах от него и мигновено се обвиних за слабостта, която бях показала. Само че за моя изненада той ме гледаше тревожно и загрижено, вместо с подигравка или присмех. Той някак… бе разбрал чувствата ми.
Избърсах припряно сълзите от лицето си.
–Извинявай… – усетих, че казвам.
–За какво?
–Че плаках.
Той се намръщи.
–Плачът е нещо напълно нормално – отвърна ми и си позволи да ме погали леко по главата. Жестът ми се стори топъл и нежен и сгря сърцето ми. – спокойно. Дишай дълбоко.
–Трябва да вървиш.
–Продължаваш ли?
–Аз имам нуждата да помисля – казах му и го погледнах в изразителните тъмни очи. Продължаваше да ме гледа загрижено и мило. – Стефане… аз…
–Добре, помисли – каза той с неохота – ще си тръгвам. Но обещай, че ще ме видиш поне още един път, да ми обясниш какво си измислила. Става ли така?
Кимнах.
–Обещавам.
–Добре, благодаря ти. Сега ще си тръгвам – и той се обърна да си вземе китарата. Наблюдавах го – слабото му, но жилаво тяло. Матовият тен на кожата му. Бялата тениска и сините дънки, които вече почти не бяха мокри от пороя по-рано. И разбира се – гъстата черна коса. Той се обърна отново към мен, вече взел всичките си неща. Преглътнах мъчително.
–До скоро – каза ми тихичко.
–Д-до скоро, Стеф.
И той излезе от двора. Наблюдавах го през оградата как отиде до колата си и запали двигателя ѝ. Хвърли ми един поглед и ми се усмихна мило, след което подкара автомобила напред по улицата. Нещо бе стегнало гърлото ми силно и не го пускаше. Отидох отново да оправя грима си, като внимателно изтрих следите от размазана спирала. Не беше имало смисъл да я слагам, само за да се разрева с нея. Нанесох само фондьотен и погледнах сините си очи – бяха зачервени от плача. Това нямаше как да го скрия с грим. Прибрах косата си, преоблякох се с една светлорозова рокля и излязох, като пътьом извиках шофьора си. Той ме закара при Десислава и аз, малко подранила, позвъних на вратата ѝ.
© Зи Петров Всички права запазени