Милена влезе в детската градина, в която бе петгодишният й син Валентин. Щом я видя, детето се усмихна и тръгна към нея. Протегна ръцете си за прегръдка и се притисна в майка си. Двамата стояха така няколко минути. Малчуганът се обу. Облече якето си и двамата излязоха навън. Вечерта бе хладна. Детето хвана за ръка Милена и двамата тръгнаха по тротоара.
- Как мина днес? - попита младата жена. - Слуша, нали?
- Да, мамо! - отговори детето. - Госпожата каза, че иска другите деца да са като мен. Послушни и добри.
- Браво!
Валентин сияеше от щастие. Той не очакваше награда за поведението си. Стигаше му това, че най-близкият му човек се радваше също. Светлината си тръгваше от деня и лъскавите витрини на магазините привличаха вниманието на детето. То поглеждаше към тях, но веднага навеждаше глава. Знаеше, че е беден. Че семейството му няма пари. Че татко му се ядосваше много, когато някой поиска нещо и тогава крещеше. Особено вечер. Толкова силно, че понякога Валентин не искаше да се прибира. ...