Лежах на дивана и разсеяно гледах новините. Отново предъвкваха историята около фалита на Кооперативна Транспортна Банка. Жена ми дремеше до мене в очакване на турския сериал. Котаракът Генади мъркаше в скута й.

, Мошеници мръсни! За всеки е очевидно, че квесторите са замесени в цесиите!‘

‚Какво? Добре ли чувам?‘ казах на жена си. ‚ Откъде се извъди такава познавачка на банковите дела?‘

Тя се сепна: ‚ Нищо такова не съм казвала. Ти го каза!‘

‚Не, не съм го казвал!‘

‚Добре де, спокойно. Вече знам, че ще ви изненадам. Аз го казах.‘ – чу се глас от скута на жена ми. Котаракът Генади ме гледаше с широко отворени очи, напрегнат и наежен.

Ощипах се, за да се убедя, че не сънувам. Почти по инерция промълвих:

‚Ама ти как така говориш?‘.

‚Ами не знам. Просто се случи. Не мога да обясня. Обикновено като искам да се изразя гласно, от мене излиза само едно мяу. Което си е ... беше ... нормално. А сега ... ето...‘

‚Това трябва да има обяснение‘ – механично каза жена ми.

Което означаваше, че някакси вече е приела в себе си факта, че котаракът ни проговори. Което малко ме засегна. Как така толкова бързо прие това истинско чудо с говорящия котарак за даденост, а години наред отказва да приеме за даденост, че когато седна да гледам футбол по телевизията с биричка в ръка, не трябва да бъда безпокоен.

‚Генади, я кажи какво си правил в последните няколко часа?‘

‚Ами какво, обичайните неща – дрямах на масата в кухнята, ядох сьомга с броколи, въргалях се по новия килим в хола, гледах следобед повторението на епизода от снощния сериал...Не че ме интересува дали Али Реза ще хвърли един бой на Ферхонде за това, че се усмихнала на продавача като пазарувала в кварталната бакалия... Ами заради котката Фатме го гледам ... много е красива, с едни хубави жълти очи. Едното всъщност и малко на лилаво бие, което я прави още по-чаровна.‘

‚Нещо друго? Да не си посмял да скриеш нещо!‘

‚Добре де, изпиках се в саксията с фикуса... беше затворена вратата на банята. Мяуках, но не ми обърнахте внимание. Вече няма да се случва така или иначе – ще си казвам директно, когато ми се приходи...‘

‚Знаех си аз. Още нещо? Казвай, казвай!‘

‚Ох, добре де...Ядох от валериана ти. Ама малко... Но не е от това. Аз и друг път съм си хапвал от тези хапчета. Получавам приятни видения... Един вид бягство от действителността...‘

‚Аз пък не разбирам защо ти трябва да бягаш от ТВОЯТА действителност. Сутрин сьомга с броколи, на обед мус с риба тон и гъши дроб, вечер пастет от агнешко с трюфели. Целодневна лежачка на дивана, въргаляне по килима и по кухненската маса. И друсане с валериан. И кокорене пред телевизора... не че разбираш нещо, де, само се кокориш.‘

‚Хайде да не се обиждаме. Знам, че вие хората ни подценявате открай време. Мислиш, че като не говорим, не можем и да мислим. Аз пък виждам по телевизията толкова много хора, които говорят, но това което казват, не доказва, че могат да мислят. Всъщност доказва обратното!‘

..................................................................................................................................................................

На другата сутрин Генади ме чакаше на вратата.

‚Това не се издържа!‘ – сопна се той.

Гласът му звучеше като стържене на ламарина с износена пила. Явно от силната емоция.

'Още снощи тя ми забрани достъп до стаята с кожения диван. Малко по-късно ме замери с кристална чаша. И то доста точно, за съжаление. И ако искаш да знаеш, това беше твоята любима кристална чаша, с която вечер си пиеш уискито.

Защо се дразни? Какво съм виновен, че проговорих? Нима съм го искал? Просто се случи. Ти какво си виновен, че изпускаш шумно газове на всеки 10-15 мин ? Нима си го искал ? Е, даже и да си го правил нарочно като си пийнеш, то е било само в мъжка компания. Това са нещата от живота. Защо се държи така с мене?‘

Не казах нищо на жена си. И може би това ми беше грешката.

На следващия ден сутринта не намерих Генади. Беше изчезнал.

Върху фотьойла, на който спеше, намерих отворена книгата ни със стихове от любими поети. Беше отворена на стихотворение, което започваше с думите:

‚След години самота

И заблуда тъй дълбока

Реших да тръгна по света

И да намеря път, посока.‘

За всеки случай страницата беше маркирана с парченце шунка.

Това вече ми дойде в повече. Значи можел и да чете.

Тоя внезапен преход към човешкия модел на общуване ... а сега изведнъж и тия екзистенциални прозрения... и то римувани - това вече сериозно започна да ме притеснява.

‚Какво да правим сега? Как да го търсим? Ако пуснем обява, нещо като ‚Търси се говорящият котарак Генади. Избягал от дома си в търсене на нова посока в живота‘ ... Всеки ще мисли, че това е шега.'

Не беше нужно дълго да умуваме.

На следващия ден в централните новини обявиха:

‚Днес в телевизията се появи говорящ котарак! Представя се за г-н Генадиев. Поиска да направи прес-конференция. Истинска сензация! Очаквайте в сутрешния ни блок дискусия на живо с участието г-н Гогов – експерт - зоопсихолог, г-н Пешев – социолог и г-н Бинев – езотерик.

Очаквайте също излъчване на живо на специалната прес-конференция!‘

Оттук нататък нещата се развиха стремглаво.

Едва успявах да следя главоломното медийно развитие на Генади.

След няколко дни го видях в реклама на Whiskas – рекламният клип показваше дворцов бал, изискани дами и господа в официален тоалет, маси, отрупани с лакомства и сервилно подтичващи слуги с подноси храна и питиета. Изведнъж всички танци спират, оркестърът засвирва туш и сред бурни овации се появява Генади, облечен като Котарака в чизми.

Генади, стъпвайки напето, плавно се придвижва към подиума за танци, пътьом опитвайки различните деликатесни блюда.

‚Ммм, хайвер от охлюви ... уау! Ммм, агнешко с пармезан по шанхайски с мус от кралски скариди и чеснов сос ... уау! Ммм, пате дьо фоа гра...ммм, филе от полинезийска акула ...уау!‘ .‘

Веднага след това в едър план се появява лицето на Генади на фона на драматична музика.

‚Всичко това е супер, но Whiskas винаги предлага нещо по-добро. Предпочитам Whiskas! ‘

На следващия ден приятели ми се обадиха, че видяли Генади във видеоклип на фолк певицата Петрана. Намерих го бързо в YouTube. Петрана в оскъдно облекло играеше кючек, друсайки огромни силиконови цици. Генади, облечен в дънков костюм, с огромна каубойска шапка и тъмни очила обикаляше в кръг около Петрана и припяваше с монотонен басов глас:

‚Искам да те видя, как се мяташ, как се сучеш, как се виеш.

Ще те гепя без проблеми, няма полза да се криеш...‘

На басовата закана на Генади Петрана отговаряше с драматично сопрано:

‚Котарако похотливи,

Не ме мисли тъй наивна,

Спирай чупките игриви

И ми купи златна гривна!‘.

Медийните изяви на Генади продължаваха с пълна сила.

В паузата на мача-финал за Шампионската Лига беше излъчена реклама на хранителни добавки на професор Безмерски.

В кадър се повяваше професорът, облечен в черен костюм с жълта вратовръзка и развълнувано съобщаваше:

‚Котките имат 7 живота, а вие само един.’

В следващия момент до него изникваше фигурата на Генади, облечена в жълт костюм с черна вратовръзка. Носеше и очила, които му придаваха академичен вид ( доколкото академично може да изглежда един котарак ).

‚Няма как да вземете живот назаем от нас, котките, но поне можете да удължите наличния ви човешки живот. Той ви е единствен!‘

Веднага след това отново се включваше професор Безмерски:

‚Затова Пийте CATоlyzator! Направен от екстракт на котешки нокът. Оооот .... PitaGold!’

След няколко дни получих SMS –

‘Поканен съм на благотворителен мач по тенис с премиера. Няколко пъти вече ми намекват, че най-безопасно за мене е да загубя. Мисля, че не е честно. Аз сигурно ще загубя така или иначе, защото високите топки трудно ще ги стигам, ама смятам да играя честно и да се боря докрай. Ти какво си мислиш? Твой Ген. ‘

След продължителна дикусия с жена ми отговорих:

‚Моля те, спри всички тия неща и се върни вкъщи!‘

Минаха няколко седмици. Медийният шум около Генади позатихна...

Един ден мобилният ми телефон звънна:

‚Здравей, Генади съм. Искам съвет от тебе. Много съм объркан. Номинираха ме за член на Висшия Съдебен Комитет. От квотата на ДМБ. Явно резултат от моята популярност и репутация. Но може да има и скрити мотиви...‘

‚ДМБ – това ’Движението на Малцинствата в България ли е’?‘

‚Не, ’Дебели Млади Бизнесмени’. Пак нещо от тоя род. Това не ми харесва, да знаеш...Чудя се какво да правя.‘

‚Но ти не отговаряш на изискванията. Нямаш стаж като юрист, никога не си бил юрист, даже нямаш професия. И освен това все пак си само един котарак, макар и много известен!‘

‚ДМБ щели да инициират бърза промяна на Конституцията заради моя случай. Даже казват, че вече са събрали необходимото мнозинство...‘

‚Хмм, ако питаш мене, въобще не се меси в тия работи. Най-добре се връщай вкъщи. Чакаме те!‘

‚Добре, мерси за съвета. Чао засега, че ме чака филмов екип от Animal Planet’.

Скоро след това от телевизията научихме, че котаракът Генади Генадиев е избран за член на Висшия Съдебен Комитет. Анализаторите коментираха, че това е дълбоко демократично завоевание и огромна крачка по пътя към пълна еманципация.

Минаха още няколко седмици.

Една неделна сутрин, запътен към кафемашината, неволно погледнах към любимия фотьойл на Генади. Забелязах , че халатът ми, който бях поставил предната вечер върху фотьойла, изглежда странно издут. Механично повдигнах халата ... и за моя изненада ( но не много голяма, защото имах и някакво предчувствие ) видях добре познатата петниста кафяво-бяла глава с огромни, опулени зелени очи, които гледаха тъжно и виновно.

‚Не издържах. Избягах. Много ми дойде!Не приех номинацията за Висшия Съдебен Комитет, но дебело ми намекнаха, че отказът може да не е съвсем здравословен за мене. После ми подшушнаха, че в обществен интерес ( и особено в интерес на моята лична безопасност ) е добре да подкрепя някоя си г-жа Чеканова като съдия по делото за източване на КТБ. След като възразих, ми казаха:

‚Не се притеснявай въобще. Всичко е добре планирано. Ако някой после ти поиска обяснение, просто ще спреш да говориш. Просто на всеки въпрос ще отговаряш с ‚мяу‘. Никой няма да те заподозре. Все пак ти си една котка. Спрял си да говориш и толкова. Върнал си се към обичайното си състояние. Ти си вече наш кадър. Не забравяй, че Конституцията променихме заради тебе!‘

Не мога, разбери! Не искам да участвам в тази манипулация. Толкова много хора искат справедливост по тоя случай... Ние, котките, също имаме съвест и чувство за справедливост. Даже понякога си мисля, че го имаме повече от вас, хората. Ако мислиш, че не страдам от угризения на съвестта, когато се изпикая в саксията с фикуса. Или когато дера с нокти кожения диван... Моля ви, приемете ме пак при вас. Извинявайте за всичко!‘

Погалих го по главата.

‚Знаеш, че отдавна сме ти простили. Даже много ни липсваше.‘

Генади замърка. В очите му се появиха сълзи. Не бях го виждал никога да плаче. Но след това, което се случи, нищо вече не можеше да ме изненада.

Отзад се обади жена ми.

‚Генади, отворих ти стаята с кожения диван. Иди да играеш там на воля. И без това скоро ще сменяме дивана...‘

Генади слезе от фотьойла, измяука благодарно и се отърка в краката ни. Тогава жена ми вече съвсем се размекна: ‚Добре де, можеш да се изпикаеш във фикуса... Но максимум 3 пъти!‘