СТРАННО ПИСМО

            И в оня ден си преглеждах пощата като всеки ден. Очакваше ме странно писмо от сайта, където понякога публикувах. От непознато момиче на петнадесет години. Изпращаше ми свое стихотворение и нищо повече. Естествено пишеше за любов. Момичетата на петнайсет рядко пишат за друго. За любим, който я е забравил лесно, който "нечестно" е изтрил болките им, за срещите им под явора, на който са оставили издълбано сърце и други подобни в този смисъл.  И банално като в стар, сладникаво-сантиментален филм - споменаваше за прерязани вени. Въпросът, който естествено и логично си зададох беше - защо ми го изпращаше? За да предизвика интерес към себе си? Едва ли. За да чуе мнението ми? Едва ли точно към мен би се обърнала, защото в сайта има много по-добри поети, пък и би  написала, че моето мнение я интересува. Заплаха за самоубийство ли беше или вик за помощ? Но защо точно към мен? Освен ако... не мисли, че този мъж и аз... Изключено! Не бихме могли да харесваме един и същ мъж. Та аз съм се родила с цели четиридесет години преди нея и мъжа, когото харесвам е на моята възраст. Като знаех, че съществуват прабаби на петдесет, значи тя би могла да ми бъде поне внучка. Изведнъж сякаш светкавица блесна в главата ми, а тялото ми изстина. "Ами ако той е педофил. Педофил?! Кой "той"? Мъжът, в когото момичето е влюбено? Или мъжът, който аз харесвам? Затова ли ми изпраща стихотворението? Това ли иска да ми каже?  Господи, възможно ли е? Ами ако тя направи някоя глупост?"

          Отговорих веднага. Питах защо ми изпраща писмото, писах й, че може би греши ако си мисли, че харесваме един и същ мъж,  че не, в никакъв случай не трябва да прави нищо със себе си, че болката ще отмине, че по същия начин ще боли след всяка любов, защото някой любови са несподелени, а други отминават, че знам, защото ми се е случвало няколко пъти и че след всяка раздяла ти се иска едно и също - да умреш, защото нито имаш сили, нито виждаш смисъл да живееш повече. Знам, защото дори и след толкова години все още изпитвам същото. Но после срещаш друг и отново си влюбен, щастлив и крилат, и разбираш, че живота си струва да се живее въпреки всичката болка. Изпратих писмото.

          Отговор не дойде нито в този ден, нито на другия. Продължих да чакам - напразно. Какво се беше случило? Кое е момичето? Дали беше живо? Можеше ли да значи това, че петнайсетгодишното момиче не е на толкова? Че някоя жена, която не е на петнайсет, двайсет или трийсет, а около петдесет години иска да хвърли върху любимия си подозрение за педофилия, изпращайки ми това писмо? Дори това да е мъжът, когото харесвам, защо би го направила?  За да го задържи? На тази цена? Невъзможно! Това не можеше да се побере в главата ми. Кой е мъжът, когото иска да полее с такава мръсотия? Дали аз го познавам?

          Опитах се да си изясня нещата. Но какво можех да направя? Потърсих регистрацията й в сайта. Имаше и снимка - хубаво девойче, с дебело подчертан на снимката сексапил, зодия "риби". Беше се регистрирало, на другия ден публикувало стихотворението и изпратило писмото си. Други публикации нямаше. Потърсих някаква ключова дума в стихотворението. Тъй като пишеше за срещите им под яворово дърво - "Явор" ми се стори подходяща. Едва ли имаше голяма надежда да излезе нещо, но зададох на търсачката тази дума. Както предположих, не излезе нищо особено. Открих много други стихотворения, в които пишеше за яворово дърво.  

          Продължих да чета стиховете - някой беше нарекъл себе си "смърт", друг се радваше, на хаоса и болката, трети възпяваше пластичната си операция, четвърти беше заснел пирамида от карти... Животът вървеше, творците творяха, сайтът дишаше с обичайния си ритъм. А дали беше още живо момичето на петнадесет, зодия "риби" с единственото стихотворение? Друго нямаше публикувано от него и  месеци по-късно. Само това и там пишеше, че някъде, върху кората на едно яворово дърво има издълбано сърце. Издълбано от ръцете, които са си подарявали любовни ласки. Може би същите ръце, които бяха написали писмото. 

          Винаги ще помня това странно писмо и ще търся отговор на въпроса, който тогава октана без отговор - дали би могъл някой, който обича да полее любимия си с помия и после със спокойна съвест, искрено и нежно да изрече  "Обичам те". И възможно ли е някой да повярва, че това е любов?