Jun 6, 2013, 7:50 PM

Студ в Мадрид (II. 1.Ивана) 

  Prose » Novels
963 0 7
11 мин reading

ВТОРА ЧАСТ

I
Ивана

 Реното пълзеше по Paseo de Castellana с тридесетина км /ч, заобиколено от два реда  лъстящи, измити от дъжда автомобили. „Като стадо пъстри крави сме, мислеше си разсеяно Ивана, подпряла чело на прозореца. Крави, снабдени с конски сили. Все пак си оставаме стадо...“
 Тя въздъхна и облегна глава на меката, тапицирана седалка. Мара, която седеше до нея, я погледна сериозно и стисна потната ѝ длан. Олег, който шофираше, запретнал ръкави, въпреки студа навън, обърна към тях вечната си широка усмивка.
 –Почти пристигнахме, момичета. Ето, само да заобиколим Santiago Bernabeu и след две преки сме пред къщата.
 –Още имаш време да рзмислиш, мамо.-каза строго Мара.-Само кажи, завиваме и се връщаме у нас. Знаеш колко съм против този  твой...експеримент.
 –Не.-каза твърдо Ивана.- Решила съм да мина през това и ще го направя.
 –С господин де Голи никога съм нямал проблеми с плащанията-каза за кой ли път Олег. –С бившата му съпруга не се познавам, но след като твоята заплата ще я приведе той, съм спокоен. За другото вече съм казал: и денем, и нощем, има ли проблем, само ми се обаждаш и съм при теб.
 –Всичко ще бъде наред, милички. Един месец ще мине без да го усетим.

***

  –...Сутрин ставаш, прибираш млякото от улицата, вестника от двора, храниш кучето, будиш Силвита и Анита, след това слагаш масата за закуска. Ето тук сяда Госпожата, тук-Силвита, тук-Анита, тук-Паблито. В този шкаф са подносите, в този са чиниите и приборите за закуска, тук са чиниите за обяд, тук са съдовете за семейна вечеря, в този шкаф-за неофициална вечеря, в трапезарията-за официални гости. Това са приборите за закуска, тези са за обяд, тези са за семейна вечеря...Тук са сервизите за...
 Филипинката Фани, малко по-голяма от кучето, което я следваше по петичките, и почти толкова слаба, подскачаше като врабче по мраморния под и не спираше да обяснява на нейния смешен, но отчетлив и разбираем испански език. Ивана подтичваше край нея и усърдно записваше в тетрадката това, което успяваше .
 –Сутрин се запарва чай, ето в тази цедка, чаят е в този шкаф, чайникът-в този, печените филийки трябва да бъдат топли, за Анита сутрин трябва да нарежеш плодче и да ѝ го сложиш в чинийката...
 –На колко години е Анита?-успя да попита Ивана.
 – Силвита и Анита през юли ще навършат осемнадесет, а Паблито е най-мъничък, той е само на 14.
„ Аз на 17 гледах декари с тютюн, а на тези девойчета тук им режат ягодките в чинийка...“
 –Подреждането на масата сутрин е специално, ето-тези чинии тук, чашата за чай в дясно, под ъгъл, чашата за вода-в средата, наполовина пълна с вода...
 –Може ли да взема фотоапарата и да направя снимки на масата?-примоли се Ивана.-Няма да запомня всичко сега, а утре теб ще те няма.
 –Утре ли? Аз след два часа  тръгвам. Тази вечер ще спя в една приятелка, а утре летя за родината си. Прави снимки, колкото искаш... Ето, това е спалнята на госпожата. Снимай сега как са подредени възглавничките, така трябва да бъде оправена спалнята сутрин. Вечер-ето така, възглавничките се нареждат тук, а завивката се отмята ето така, едно ъгълче, да е удобно на Госпожата. Трябва да ѝ оставиш и чаша вода, само от тези, големите. Водата –само от тази долу, в големите бутилки. Те стоят до стаята на кучето и се слагат...
 Ивана отпусна ръце. И компютърът на Роско да беше, нямаше да може да запамети толкова информация за толкова кратко време. Главата ѝ бучеше, коленете ѝ трепереха.
 –Сега ще отидем  да ти купим официална униформа.-продължаваше филипинчето, което беше издържало две години в тази къща. Госпожата утре  вечер дава тук вечеря. Ще имате гости от Перу. След това ще ти покажа стаите и ще те оставя...
 –Вече е осем часът-възрази Ивана.-Искам да почина малко.„ По това време гледам „По света и у нас“ и си правя чай с мед“
 –Ще имаш време. Вечерята днес е рано, в 21.30ч. Утре ще бъде по-натоварено, в 22 е аперитивът, в полунощ-вечерята. Имаш ли удобни обувки?

***

–Как е моето момиче?-попита гласът на Илия в ухото ѝ.
 Ивана се обърна към него в тъмното и  протегна ръка да го прегърне през гърдите. Пръстите ѝ се удариха в нещо кораво и студено и болката я накара да отвори очи. Къде беше затворена?
 –Успала съм се!-подскочи тя .
 Стъпи на пода и пипнешком тръгна към  масичката, за да запали лампата. Треперещите ѝ крака се спънаха в нещо  голямо и  меко,  тя заби нос в него и изохка. Беше една от седемте големи, издути възглавници, които снощи беше свалила от миндера, наречен легло, за да може да легне...
 Светна лампата и се огледа. В това килерче, залепено за кухнята, щеше да живее следващият месец. Тоест, щеше да спи, колкото часове можеше да открадне, другият живот трябваше да почака. Добре поне, че имаше самостоятелна баня! Каквато беше притеснителна, нямаше да може да ползува чужда тоалетна.
 Телефонът показваше пет без десет. Трябваше да събуди близначките в осем без четвърт. Имаше време да вземе душ и да обиколи с тетрадката кухнята, да прегледа поне една част от шкафовете, да сложи масата, да направи закуската.
 –Помагай ми, Боже!-прекръсти се тя, както правеше всяка сутрин свекърва ѝ и се усмихна тъжно.–И прощавай, че се сещам за Теб като за зимните си обувки- обувам те само когато ми е студено и в мен вали...
 Облече униформата  и се огледа в огледалото. Дрехата беше много добре ушита, не можеше да се отрече. Струваше почти колкото пенсията ѝ в България, но беше красива. Беше си я избрала с панталон и туника, за удобство и чисто бяла на цвят, нищо, че ще трябваше да я пере всяка вечер. С нея приличаше повече на лекарка, отколкото на прислужниците от любимите ѝ сериали.
 Сложи фотоапарата в единия от големите си джобове, в другия пъхна тетрадката, пълна до половината с указанията на филипинката, сложи очилата и отвори решително вратата.
 Подреждането на кухненската маса ѝ отне повече от час. Гледаше снимките една по една, преглеждаше шкафовете, сравняваше чаши, чинийки, прибори. Нареди на плота електрическата кана, чайникът, тостерът, купата с орехите, шепа череши за Ана...След като събудеше момичетата, щеше да запари чая и да направи филийките. Сега беше време да нахрани кучето и да го изведе на разходка. И да не забрави ключовете на гаража! И записките с кода на алармата! И телефонът за свръзка и да гледа часа на него...И торбичките за изпражненията на кучето, които бяха...къде, в кой от десетките шкафове?
 Облече зимното яке, нахлузи ботите и излезе под дъжда.
 Половинчасовото обикаляне с якия Сиро я изцеди. „Внимавай с него, беше я предупредила Фани. Добър е, но е много страхлив! Хвърля се  върху всяко куче, което види и може да направи голяма пакост.“
 Когато се върнаха на улицата, дъждът беше вече спрял.Едно черно BMW, което светеше като огледало и отразяваше небето, беше спряло пред вратата на гаража. Ивана дръпна Зиро, който се запъти решително към лъскавата джанта с ясното намерение да я „маркира“ като своя територия. Предната врата на колата се отвори и от нея излезе висок, млад, строен мъж на около 30-40 години, „изтупан“ в безупречен сив костюм. „Щом моята униформа струваше толкова много, колко ли струва това костюмче....
 –Здравей!-усмихна се той. –Ти ли си новата работничка в къщата?
 –Да.-усмихна се тя в отговор, радостна, че има с кого да размени две думи.
 –Искам да те помоля за нещо.-продължи мъжът.-Виж дали Госпожата е горе и ако не е в къщата, ела и ми кажи.
 Ивана зяпна срещу него. Телефонът беше в ръката му, защо трябваше тя да се промъква по горните етажи и да слухти...
 –Вчера беше излязла, без да се обади-скри се усмивката на мъжа.-Чаках до обяд тук, нямам право да я безпокоя.


***
– Чудесно!-похвали я госпожа Силвия Сантяго (това беше името, напечатано на визитните картички , поставени в купчинка до кухненския телефон).-Така се слага масата за закуска. Обаче от днес трите със Силвита и Анита сме на диета за отслабване. Никакви филийки, никакви плодове. Само чай със захарин и шунка.
 Ивана с изумление следеше движенията на „дебелата“ госпожа, която едва ли имаше четиридесет кила „с мокри дрехи“, както с насмешка казваше Илия за кльощави фигури като нейната. Жената вдигна със замах красивата, лъскава фруктиера, която преливаше от няколко вида плодове и сложи в средата на кръглата маса един поднос, пълен с кутийки с лекарства .
–Това е закуската за следващия месец. На опаковките пише кои таблетки се разтварят сутрин, кои –вечер.
 –И за децата ли същото?
 –Разбира се! Само за Паблито е различно, но той сега не е тук. Синът ми живее при баща си и идва тук определени дни в седмицата.
 Ивана плъзна жален поглед по пълната фруктиера и шестте литра прясно мляко, които млекарят послушно беше оставил пред външната врата. Грехота беше да се поръчва толкова храна и след това да се изхвърля.
 –Тази нощ давам вечеря за 15 човека - вметна госпожата мимоходом, докато прелистваше El Mundo с чашата чай в ръка. Гостите са много специални за мен и искам всичко да бъде много добре приготвено.След обяд ще си дойда по-рано и ще наредим масата в трапезарията. Поръчала съм 150 свещи, ще ги докарат днес преди обяд.
–А храната...госпожо?
 –Печеното ще го приготви жената, която работи за майка ми, а първото ще го сготвите Вие..
 –Какво ще бъде?
 Погледът, който госпожата ѝ хвърли, идваше някъде от висотите  на Еверест
 –Какви странни въпроси ми задавате, Ивана! Още не съм решила какво ще бъде!
Ивана усети как по гърба ѝ се стича струйка пот. Госпожата затвори с нервен жест вестника и го отметна настрана:
– Аз живея за мига, никога не правя планове. Свиквайте от първия ден. Сега се качете и вижте дали децата са готови за закуска.

***

  Когато се добра до стаичката си и погледна мобилния си телефон, беше вече пет следобед. Видя, че има пропуснати обаждания и от Мара, и от Делян, и от Олег, но нямаше сила да им позвъни. Свлече посивялата от мръсотия  униформа и пусна горещата вода на душа. Гадеше ѝ се. Чак сега осъзна, че не беше спряла дори да пие вода .„Едно нещо запомни от мен, мила-беше ѝ казало мъничкото филипинче на тръгване.-Сутрин, като станеш, първо се помоли на Бог, след това задължително закуси. Ако започнеш нещо друго, след това няма да имаш време за първите две неща и ще бъдеш като шофьор, който от бързане забравя да напълни резервоара.“ Очите ѝ се напълниха със сълзи. Фани сигурно летеше над океана. Какво ли я чакаше там, на другия континент? „Дай, Боже има късмет, сиромашкото, заслужило си го е. Дано срещне добри хора, да му помогнат, както то на мен...“
 Облече другата униформа, изяде филийките и черешите, които беше приготвила сутринта за Анита и опъна вдървения си гръб на леглото. Пет минутки само да почине, да събере мислите си...
 Силен звън от кухнята я вдигна на крак. Причерня ѝ, залитна  и падна обратно в леглото. Звънът се повтори, силен и настойчив. Ивана се надигна внимателно, за да ѝ причернее отново и зашляпа с боси крака по циментовия под.
 –Трябва да вдигате телефона навреме!-сгълча я гласът на госпожата.-Обаждам Ви се да ви кажа, че самолетът от Лима има голямо закъснение. Аз имам събрание, след това отивам на летището да ги посрещна. Ще пристигнем към 9.
 –А вечерята?-попита Ивана с надежда. Сигурно щяха да я отложат при това положение.
 –Знаете, че гостите пристигат в 21:30. Децата тази нощ ще спят при баща си. Имате условия да приготвите всичко спокойно.
 Нещастните филийки, които беше хапнала само преди четвърт час изригнаха от стомаха ѝ с такава скорост, че едва успя да стигне до тоалетната. Трепереше цялата, въпреки горещият радиатор до главата ѝ.
  Телефонът в джоба ѝ забръмча и тя вторачи парещите си очи в дисплея. Беше Олег.
 –Спасявай ме.-изплака тя.-Срамувам се да се обадя на Мара.
 Изпеченият украинец разбра положението от три думи.
 –Сега ме чуй добре!-изкомандува той по войнишки.-Ставаш, отиваш в кухнята и си напълваш коремчето! Разбрано? Аз ще се обадя на Надежда.
 –Не зная коя е твоята Надежда, но моята е в теб, мило момче!
 – Надежда е моя сънародничка, работила в този дом близо година, преди семейството да се раздели. След развода заминава в дома на  Пабло де Голи, бащата. Тя те препоръча за тази работа. Сега ще се обадя на твоята шефка  и след това ще ти звънна на теб.
 Ивана седна на леглото, затвори очи и остави сълзите да текат по бузите. В този миг беше малко, голо птиченце,  изоставено под дъжда. Не, не беше изоставено, само беше напуснало гнездото си и сега си плащаше с лихвите за дързостта.
 –Надежда ще дойде след два часа, мила Ваня.-помилва я гласът на руския богатир.- Тя е посрещала такива гости десетки пъти, ще се оправи и със затворени очи. Tи само ще я слушаш и правиш, каквото ти каже. Бъди послушно момиче, стани и си измий личицето, зная че си плакала. Нахрани се, слънчице, почини си, дай и на кученцето да хапне, че след това няма да имате време в суматохата.

***

Първият работен ден на Ивана завърши в три след полунощ.
 –Всяко зло за добро-прошепна тя на мъртвешкото лице, което я гледаше с мътен поглед от огледалото.-Ако не беше дошла тук, нямаше да познаваш  Надежда. За нейния живот си струва наистина да напишеш книга. Ако си още жива след месец...

 

(следва)

© Петя Божилова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Че какво му е на китайския?.Щом една българка може да се справи с толкова условности при една закуска, (вечеря), то с един китайски ли няма да се справи за три-четири дни?
    Удоволствие си.Знаеш го.
  • Толкова си сладкодумна
  • Светле, Раде, Роси, благодаря за доверието и приятелството ви!
    Виктор, открих те скоро тук,но те чета с интерес. За емиграцията шеговито ще кажа, че е като свинята и жената: на късмет )Има дни, в които искам да целуна испанската земя от благодарност, а има такива, в които душата ми вие като вълчица. Но ти го знаеш.
    За разбирателството-да, никъде не съм говорила толкова на руски(език,който много обичам),колкото в Испания. По малко от всичко-думи, мимики, жестове- сродните души винаги намират начини да се разберат. Дано само китайски не ни се налага да учим, че както е тръгнало тук...
    Поздрави!
  • Чета с интерес.
    Поздрави!
  • Радвам се на възможността да емигрирам виртуално в Испания покрай разказите ти. Много е приятно да се запозная с теб. Възприемането на други култури е едно от най-хубавите неща на емиграцията. Погледът на емигранта е уникален. Освен това емигрантите принадлежим към световна емигрантска култура, която е не само интернационална и аполитична, но и най-разпространената култура по света в момента. Госпожата от този ти разказ е прото една жалка отживелица, макар и още да не го осъзнава. Толкова е вдъхновяващо това разбиране без думи между украинец, българка, филипинка и кой ли още не. Следя те с интерес!
  • Чета и аз.
  • Следвам те. Сърдечни поздрави!!!
Random works
: ??:??