Дядо Панайот не искаше да вижда никого. Минаваше за саможив човек в старческия дом. Ама те какво знаят? Защо да се разкрива и доверява тепърва. Тук всички са му чужди. То пък, нали именно близките му го натикаха тука. Все добрини е правел, а все са го наранявали и предавали. Всички. Синовете му и те. Отгледа такива мъже, а те го оставиха тука сам. И жена му, баба Тина, и тя. Умря преди него, остави го сиротен. Не така си бяха обещали на младини. Дадоха си клетва, че двамата заедно ще си ходят от тоя свят. Че кои са те та да решават?! На младини е лесно, мислиш си, че всичко можеш и всичко зависи от теб. Дори и времето. Ама на старини...
Седеше си дядо Панайот по цял ден на стола, залепен току до стъклото на прозореца и гледаше непрестанно навън. Гледаше врабчетата как се боричкаха в клоните на дърветата, гледаше облаците и причудливите форми, които придобиваха във всяка една секунда, гледаше слънцето, което като него вършеше всеки ден едно и също, гледаше останалите обитатели на дома к ...