Дядо Панайот не искаше да вижда никого. Минаваше за саможив човек в старческия дом. Ама те какво знаят? Защо да се разкрива и доверява тепърва. Тук всички са му чужди. То пък, нали именно близките му го натикаха тука. Все добрини е правел, а все са го наранявали и предавали. Всички. Синовете му и те. Отгледа такива мъже, а те го оставиха тука сам. И жена му, баба Тина, и тя. Умря преди него, остави го сиротен. Не така си бяха обещали на младини. Дадоха си клетва, че двамата заедно ще си ходят от тоя свят. Че кои са те та да решават?! На младини е лесно, мислиш си, че всичко можеш и всичко зависи от теб. Дори и времето. Ама на старини...

   Седеше си дядо Панайот по цял ден на стола, залепен току до стъклото на прозореца и гледаше непрестанно навън. Гледаше врабчетата как се боричкаха в клоните на дърветата, гледаше облаците и причудливите форми, които придобиваха във всяка една секунда, гледаше слънцето, което като него вършеше всеки ден едно и също, гледаше останалите обитатели на дома как се разхождат по двора и дълго разговарят, персоналът, който се суетеше, понякога безцелно, всичко обхващаше вече угасналият му поглед. Гледаше ги безизразно, нищо не можеше да се разбере по лицето му. Там и сенки не минаваха и беше пусто някак си и празно. Като пресъхнал кладенец. Животът пресъхваше у него. Беше се сраснал с тоя стол, със стените, с въздуха тук, в тази малка стая, приютила годините, които му остават. Но те бяха без значение за дядо Панайот. Всичко беше свършило за него. И то два пъти. Първия път, когато спътницата му тихичко го напусна, и втория път, когато синовете му го оставиха тук. Сега всичко му беше и еднакво, и сиво, и монотонно. От къде да намери желание да общува с другите хора, та той дори нямаше желание да живее. Да вървят по дяволите всички! И директорката на дома, която се опитваше ката ден да го приобщи към останалите, и Пешо, с когото делеше една стая – весело старче, което за радост на дядо Панайот по цял ден не се прибираше в стаята си, а се закачаше с жените и ги караше да се превиват от смях, и персоналът с неговите постоянни грижи, а най-вече семейството му. Отрекоха се от него. Така го приемаше дядо Панайот и всеки път ги връщаше обратно, без да се виждат. Не искаше той свиждане. Като са искали да го виждат, да не бяха го пращали тук. Това бяха единствените му думи, които повтаряше всеки път и караше сестрата да им ги предава на портала.

   Да си вървят и да не идват повече. Това беше единственото, което дядо Панайот искаше. Много ли искаше?! Искаше да го оставят на мира. И да не го мислят и да не му берат дерта и без това го оставиха на грижите на други. Какво са му заидвали с опечалени физиономии. Така си мислеше той по цял ден и по цяла нощ, докато съседът му Пешо кротичко похъркваше, доволно на съседното легло. Как да заспи тука, а, като не го чувства свой дом, не му е на сърце, всичко стерилно и каменно, като сърцата на хората. На неговите хора. Имаха ли те сърце да го откъснат от къщата, в която се беше родил и отрасъл, в къщата, дето беше довел жена си Тина, в къщата, в която те, синовете му, се бяха родили. В къщата, приютила толкова разнородни чувства. А сега е самотна там, без него, а и той без нея. И се руши и падат дъждовните капки като сълзи, направо на пода през счупените керемиди. Имаха ли те сърце да го откъснат от земята, чрез чиито пори дядо Панайот дишаше, живееше и се чувстваше истински човек, от земята, която го хранеше и която предостатъчно му се отблагодаряваше за грижите, които той полагаше за нея. Имаха ли те сърце да го откъснат от животинките, които той обичаше така, както се обичат малки деца – безусловно. Имаха ли те сърце да го откъснат от хората, които живееха в родното му село и с които дядо Панайот беше свикнал да дели едни и същи селски неволи, да споделя едни и същи човешки радости. Не, нямаха те сърце, не на това ги беше учил той. Така ги научи градът, оня, чуждият нему, със странните привички и обичаи, с вечно забързаните люде и летящи трамваи, които вдигат шум до Бога. Единственото нещо, което дядо Панайот беше донесъл със себе си от оная къща беше една дървена кутия, в която имаше една черно-бяла снимка, пожълтяла вече от времето и с окъсани краища, от деня на сватбата му с баба Тина. Всеки път щом вземаше снимката с треперещите си ръце, очите му се насълзяваха и му беше все по-трудно да я гледа. Неговата Тина, най-хубавата мома, за него, за него тя беше най-хубавата. Другото свидно нещо в тая кутия беше увито в една вехта кърпа, везана от златните ръце на Тинето. Вътре старецът беше сложил малко от пръстта от  гроба на жена си, примесена с малко от пръстта на нивите, които той прероден обработваше всяка пролет. Това беше единственото, което беше взел със себе си и го държеше все под възглавницата си, а нощем го слагаше до себе си и полагаше ръката си с цялата си нежност отгоре. Друго не искаше от оная къща. Нека си остане там и без това повече няма да го види, нямаше да го вдиша пак оня въздух, на свобода...

   Другите обитатели на дома участваха в най-различни кръжоци, групички, мероприятия, гледаха да олекотят и без това незавидното си положение. Едни свикваха лесно и бързо, други не толкова, а някои – хич. Като дядо Панайот. Той не искаше в нищо да участва, не приемаше агитации от никого, нито от обитателите на дома, нито от персонала, нито от директорката. В началото запращаше бастуна си по тях, но с всеки изминал ден ставаше все по-тих и по-тих. Сякаш се предаваше лека-полека. В началото имаше някаква борба, сега обаче нямаше нищо. Един вял и безизразен поглед, на животно, обречено на жертвеника. Последните силици му изсмукваше този затвор.

   Стаята на дядо Панайот се намираше на първия етаж. Един ден, както си седеше в до болка познатата си поза на стола, отвън в коридора се разнесе странна и неприсъща за дома гюрултия. Различаваха се два гласа. Единият ядосан и укорителен, а другият тих и умоляващ.

  - Мамо, моля те, не постъпвай като малко дете! Само за малко е, не е за постоянно. Само за две години! – умоляваше по-младият глас.

   - Върви си, казах! Върви! От толкава мръвка съм я загледала, а тя сега да ме оставя тука. Само за малко било, хич и не искам да знам! – отговаряше сърдито по-възрастният глас.

   След затръшването на една врата нищо повече не се чу. След краткотрайното нарушаване на вече установения ред в дома, всичко пак си тръгна по старому. Един ден дядо Пешо влезе ухилен в стаята и каза:

   - Ей, старче, тая новата -  също като теб, коза и половина, само дето и директорката скоро ще почне да ù козирува. На бас, че ще си паснете одма! – каза съквартиранта на дядо Панайот, който пъргаво изскочи в коридора от страх да не му се случи случка,  продължавайки обаче да се хили в шепи.

   Едното ухо на дядо Панайот обаче чу новината, докато другото си остана глухо. Но дядо Пешо си беше свършил работата успешно. Беше събудил любопитството на съседа си по легло. Той все така си остана на стола, но често се поповдигаше от него, за да види дали новата е навън. Искаше да види що за птица е.  Тя, за разлика от него, излизаше в градината, но винаги сядаше сама на една и съща пейка и не даваше на никого да сяда до нея. Беше си избрала най-хубавото място в цялата градина на дома, под една разкошна липа, която сега преливаше от цвят и аромат и ревниво го бранеше. Все по-често заничаше към пейката дядо Панайот и все по-често му се искаше да отиде при нея, ей така, от чисто любопитство, но не смееше. Навдигаше се понякога, ама пак се връщаше на стола си. Кураж не му достигаше сякаш. Тая жена изглеждаше някак си властна, с характер, който не търпеше възражения. И слаби характери.

   Веднъж, както си седеше на стола, дядо Панайот, в поза ”какво да измисля”, скочи внезапно на крака. Ами, да! Ще отиде преди нея на пейката, ха да видим дали ще го помръдне от там. И той умееше да се инати. Цяло нощ не спа от нетърпение. На другата сутрин първият изумен беше дядо Пешо, който беше свикнал да е първият станал от леглото си. Сега Панайотовото беше оправено преди него, а самият Панайот се бръснеше в банята. Дядо Пешо се почеса по брадата си, после по ухото си, па рече:

     - Панайоте, бре, к’во сънува?!

     - Ти да мълчиш! – промърмори Панайот и излезе от банята. Дядо Пешо не    вярваше на сънените си очи. Съквартирантът му се беше лъснал отвсякъде, пременен с нова риза дори. Облече се, взе бастунчето си, което използваше просто ей така и излезе от стаята. Дядо Пешо показа глава от вратата и насмешливо подвикна подире му:

    - Ей, китката забрави! – заливаше се старчето от смях.

   Панайот вървеше смело и решително, сляп за погледите, които му хвърляха всички, нарочно излезли от стаите си при вида му и глух за подвикванията и въпросите за това, накъде е тръгнал. Излезе навън без да се обръща, макар че само ако за миг се обърнеше, щеше да види много залепени любопитни физиономии на прозорците и седна на пейката под липата. Ето ти събитие за дома, такова, каквото не беше се случвало много отдавна. Зажужа като кошер тая скучна сграда. Напред-назад по коридорите летяха тия старци в очакване на това, което щеше се случи, само Севдалина да мерне, че Панайот ù беше седнал на пейката. Всички превъзбудено чакаха и непрестанно си шушукаха.

   Точно в същото време, по което баба Севдалина отиваше за обичайната си почивка в градината, всички бяха навън. Дори директорката кършеше ръце едновременно от напрежение и нервно любопитство, но наблюдаваше всичко през прозореца на кабинета си, сякаш се страхуваше, че ако слезе долу и нещо красиво може да умре преди да се е случило. Ето я, Севдалина излизаше навън. Царствена и горда, както в първия ден от пристигането си тук. Тя беше забелязала натрапника още от стаята си, но не се издаде. Приближи се бавно до пейката, погледна Панайот право в очите и рече:

   - О, страннико, най-сетне реши да излезеш от стаята си. Знаеш ли сега колко много баса ще провалим. – каза тя като се засмя гърлено и кротко приседна до него, за ужас на всички. Не това очакваха хората. Всички бяха заложили на това, че ще се случи кавгата на годината между едни от най-сприхавите, а може би и единствените такива, обитатели на дома. А те кротко се изследваха с погледи. Отново Севдалина се реши да заговори. Той, Панайот и без това беше онемял.

   - Хайде, моята история срещу твоята!

  Цял ден не помръднаха от пейката, ставала свидетел на много странни неща. Двамата изгубени надълго и нашироко си разказваха с лекота житейската история, нещо, което изумяваше и двамата. Никой днес не посмя да се разхожда в градината, за да не ги прекъсва. Случи се и още един прецедент в дома. Тихо, незабелязано от двамата разговарящи, им беше донесен обядът на пейката. Директорката не искаше никой да ги безпокои и с облекчение си отдъхна, виждайки ги как оживено разговарят. Последна Севдалина заключи:

   - И представи си, онова, на което наблягахме с мъжа ми, лека му пръст, всъщност ме прати тука. Мило и драго давахме дъщеря ни да се изучи, отличничка беше за наша радост и когато получи стипендия за отличен успех и трябваше да замине за две години в престижен университет в Канада, тя ме праща тук, докато се върнела, за да била по-спокойна. Права си е, но сега го осъзнах и се поуспокоих вече, ама я изтормозих аз. Трябва да ù се обадя. Вече не се сърдя. Свикнах мъжа ми да ме глези и тогава, когато тя ме остави тук, се почувствах като захвърлена. Трябва да ù кажа, да си простим!...

   - И аз ще трябва, такова, на моите да се обадя! – почесваше се нервно дядо Панайот по врата.

   От този ден нататък Панайот и Севдалина станаха неразделни. Дори решиха да се оженят, там под липата, която ги беше запознала...