Седим двама с него един срещу друг. Часовникът тиктака, той обаче не го чува. Или не му пука. Де да беше толкова лесно... Поглежда ме в очите. Всъщност, гледа към мястото, където би трябвало да се намират те. Само аз знам, че не са там. Отдавна спрях да гледам света (защото е грозен), вече виждам само със сърцето. А той е красив, седи красиво пред мен, гледа ме някак красиво, макар че погледът му е студен, силен... прониква право в сърцето. Боли ме. Остро боли. Едва сдържам сълзите ми да не закапят от невидимите ми очи. Започват да капят – капки алена кръв. Оцветяват душата. Горката, колко бездушна бе до сега. Затова ли той е тук? Да ме накара да чувствам отново, да ме върне към живота? А за какво ми е? След като в същата секунда, когато прогледна, този, който стои сега пред мен, ще си отиде. Ще се изпари, ще потъне в дън земя, ще отлитне или както си реши, просто ще изчезне. И всичко отново ще ми изглежда грозно без него. И пак ще трябва да се уча да не гледам през стъклените си очи. ...