26 feb 2012, 18:16

Стъклени очи 

  Prosa » Otros
1026 0 5
1 мин за четене
Седим двама с него един срещу друг. Часовникът тиктака, той обаче не го чува. Или не му пука. Де да беше толкова лесно... Поглежда ме в очите. Всъщност, гледа към мястото, където би трябвало да се намират те. Само аз знам, че не са там. Отдавна спрях да гледам света (защото е грозен), вече виждам само със сърцето. А той е красив, седи красиво пред мен, гледа ме някак красиво, макар че погледът му е студен, силен... прониква право в сърцето. Боли ме. Остро боли. Едва сдържам сълзите ми да не закапят от невидимите ми очи. Започват да капят – капки алена кръв. Оцветяват душата. Горката, колко бездушна бе до сега. Затова ли той е тук? Да ме накара да чувствам отново, да ме върне към живота? А за какво ми е? След като в същата секунда, когато прогледна, този, който стои сега пред мен, ще си отиде. Ще се изпари, ще потъне в дън земя, ще отлитне или както си реши, просто ще изчезне. И всичко отново ще ми изглежда грозно без него. И пак ще трябва да се уча да не гледам през стъклените си очи. ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Любомира Герова Todos los derechos reservados

Propuestas
: ??:??