Оживяха прозоречните стъкла на параклиса към сиропиталището. Бялата светлина се разграждаше спектрално през витражите им. Разпръснати цветни снопи минаваха над кръщелния купел, заплитаха се в пламъците на свещите и притихваха огледално, сгънати в очите на младенеца.
По Четиридесетница в сиропиталището дойде стъклописец, за да запълни с емоция стаята за кръщавка. И една усмивка, зареяна в пъстрото, би прогорила побеляваща му кръв... Незрели, сякаш маносани плодове или сапунени мехури, единиците живот се разтваряха в сиво-синкавото дихание на съществуването. Изроден животът се изцежда. Че току отвориш очи и засънуваш предиутробно...
Нарязаните цветни стъкла заискриха в ръцете му. Кръстовидни белези разкъсваха линията на живота и на двете му длани като божии клейма. От натрошени стъкла болят всички човешки ръце, пък било то от съзидание... А оловото на времето тежи. Споява стъклата, разравя раните...
Върху шпросната, разделителната летва, придържаща прозореца, майсторът оставяше стъкленица с ранна бяла роза, за да не загуби очертанията на цветето, докато налепяше цветни парчета по лицето на Богородица, ясно като небе. Розови пъпки покриваха глезените на Милостивата. Сякаш тялото ù бе благодатна почва, от която розите пиеха живина. Залязващото слънце подръпваше краищата на бялата ù роба, а майсторът поспираше с вътрешното усещане за тежест. Някак отпуснат и отмалял, непознат на себе си, облян в пот, разкъсваше ризата си и се заглеждаше в белязаните си ръце, които и непрободени от натрошеното, прокървяваха. Три кръста имаше Голготата му и сам не познаваше на кой от тях лежи Христа, на кой душата му - простения грешник, на кой - непокаялият се. А при изгрев стъкленицата осъмваше с червена роза. Краката на Девата като избодени от тръни кървяха. Що за магия имаше у стъклописеца и боледуващ да пренарежда формата на живота. Стъклописно оцветяваше съществуващото... Излизаше, преди слънцето да се разсъни съвсем. Понасяше се самотен като звън на камбана. С червена роза във вътрешния джоб на сакото, минаваше по сънените селски улици и прагът, който му се струваше най-тъмен, просветваше с оставено върху него цвете. Че една роза, било то с цвета на рана или на луна, все ще те убоде, за да ти напомни, че си жив... Убождаха ли се събудените, благодаряха или мъмреха тайнствения раздавач на рози, и все пак мисълта за незабравата ги караше да се усмихват... Окрилен, сякаш с шест крила, стъклописецът се връщаше при витража в параклиса. С първия слънчев лъч, процедил се през стъклата, идваше мисълта за скорошното пътуване. Бе се завърнал веднъж, но никое завръщане не се повтаря... А на прага не стои нищо друго, освен страшна тъма...
Вратата на кръщелнята иззвъня медено като детски смях. В стаята нахлуха цвърченията на събудилите се лястовици. Меко редяха сутрешна приказка. Серафим се извърна. Вместо тъма, на прага видя ясно детско лице. Небето зарони светлина. Благовонно се разля аромат на утринна трева. Прекръсти се. Струваше му се, че целият му свят стана бял храм.
- О, божичко, нима така ще се завърна...
Докато чакаше отговор, момченцето се доближи до него. Имаше дълбоки черни очи, смугло, приличащо на питчица, личице. Носеше сърцеобразно стъкълце и гледаше изпитателно.
- Как ти викат, момчето ми? – попита стъклописецът.
- Нямам си име, чичо, но ти донесох стъкълце, за да зарадваме децата... - каза момченцето и протегна длан.
Серафим вдигна детето и насочи ръката му към прозореца с полузавършения витраж.
- Залепи го, където решиш! Така прозорецът ще носи светлината на двама ни...
- Всеки се нуждае от сърце, чичо, пък било и то и само стъкълце... - каза детето и залепи късчето на гръдта на Девата, вляво.
- Ще пазиш ли прозореца, Ангелчо? Подарявам ти го да вестяваш светлината... – каза Серафим, но в кръщелнята думите му се разпръснаха като наричане.
- Най-хубавия подарък, чичо! Името... – каза детето и обви ръце около врата на Серафим за прегръдка.
Кръвта на стъклописеца трепна бащински, раздвижи се. Директорът на сиропиталището му разреши да вземе Ангелчо...
Трите кръста по тялото му кървяха, но бе по-жив от всякога...Че виждаше в себе си къде бе разпнат Христос...
Лястовиците замряха по Разпети петък. Намериха Серафим свит на пода. Умората бе посипала бели листенца от роза по гърдите му. И ако слънцето действа лъчетерапевтично, то би трябвало да разсейва болестта и през цветно стъкълце. Но никой не се завръща два пъти...
© Петя Стефанова All rights reserved.