Супа от кокали

       Водата вреше в почернялата, обгоряла от огъня тенджера, на която беше останала само една дръжка, а нейната близначка беше оставила само две по-светли точици сред черното, където някога е била. „ Хрус-хрус.” - се чуваше ритмично. Шриит! Хрус-хрус. Низите със сухи, жълто-кафяви, на места зеленикаво земни, тютюневи листа леко омекнали от влажния въздух шумоляха, докато ги разнизваха. Голям дървен сандък беше вертикално изправен до прозореца, а в него конопеното платно беше опънато по вътрешните му страни. Ред по ред се нареждаха стройно малки  първокачествени листенца и жълтееха като парички от гердан. Старата чугунена печка запяваше и пукаше всеки път, щом и хвърлеха някоя съчка или кадеше с удоволствие, когато в малкия и отвор се мушнеше катранен брикет. Две легла, маса и опушени бели стени, мивка и стара дървена поставка, върху която гордо навирил екран просветваше в черно-бяла светлина малкият Юность. Стаята сякаш беше замръзнала във времето и макар да беше краят на 21 век, то цялата мебелировка си оставаше носител на 80-те му години.

     На земята, върху ръчно тъкани черги до купчина разнизани тютюневи листа, седеше възрасна жена. Опънала напред обутите си в шушони* крака, тя нареждаше  в скута си грижливо с грубите си старчески пръсти калъп след калъп разнизани листа. Почнеше ли някоя народна песен, позната и, старицата запяваше заедно с гласа идващ от телевизора. От време на време вратата се отваряше и един младеж около 18-20 годишен вкарваше нови низи с тютюн. Едно 14-15 годишно момиче, почти девойка, поемаше низите в ръце и ги поставяше в ъгъла, върху обърната с дъното нагоре касетка, после сядаше и то правеше хубави и стегнати калъпи от листа. Момичето често ставаше от мястото си, разнизваше някоя поомекнала вече низа, върху намалелия куп или с грижа и внимание подреждаше наредените вече калъпи листа в сандъка, стегнато и красиво, за да завърши балата. Редеше жълти тютюневи листа за пари за хляб. А хляб без кора нямаше, както и храна за деня без труд. Понякога то се спираше до печката, слагаше някое дърво, за да засили огъня и разбъркваше бавно с дървена лъжица в друга къкреща и поставена по настрани от огъня тенджера. Зимата беше дошла рано и на няколко пъти беше изтръскала пухения си снежен юрган върху земята. Мекото време създаваше кишави локви, а сутрешния мраз ги втвърдяваше, оставяйки след себе си твърда ледена коричка. Огънят в печката весело играеше, водата в тенджерата вреше, а гозбата къкреше сладко. Времето, сякаш беше застинало в стаята, но тракането на стрелката на големия стенен часовник, опровергаваше това. Независимо от прашната работа, която вършеха бабата и момичето в стаята беше чисто, подредено и спретнато. По запотения от влагата прозорец се потропа:

    - Брей, тука ли сте бе, хора? – звънна гласът на дядо Пейо. Момичето трепна. Тя не харесваше стареца. В негово присъствие се притесняваше и нещо свиваше нейните гърди, но през последните месеци, той често навестяваше и се спираше до баща и. Беше останал сам, защото бабичката му, добра и скромна женица си беше отишла от този свят, а единственото им дете, отдавна се беше задомило и живееше в София. Не се разбираше нещо със снахата си и само внуците – едно момиче и момче идваха за по-дълго през лятото. Синът му ги докарваше, преспиваше една вечер и пак си заминаваше. Личеше си, че не му се стои до баща му.

    - Тука сме, бай Пейо, тука сме! Влизай, влизай! – провикна се бабата с топъл и треперещ глас.

Вратата се отвори и на прага застана висок и сух старец, около 75-76 годишен с леко прегърбени  рамене. Личеше си, че не е случаен човек. Обувките му, макар и калени, бяха от модните модели, продавани в скъпите магазини от предишната година – кожени с черни връзки, а не галоши. Кльощавите му дълги крака, леко изкривени около коленете, бяха обути в панталони деним с колан на кръста. Дебела риза с джобове и яке с голяма бяла яка допълваха облеклото му. На почти плешивата си глава носеше каскет, който беше свалил при влизането си.

      - Ехе-е! Браво! Още ли има да сгъвате тютюн, ма Нонке? – с дрезгав глас попита старецът.

     - Има, има! Бавно става, знаеш, а времето си наближава, че бързаме да привършваме. – отвърна му баба Нонка.

   - Ех, едно време като бяхме млади, колко тютюн премина през ръцете ни! – заклати глава дядото, но не събу обувките си. – Ще седна да ви помогна. А другите къде са? – като се огледа и видя, че са само двете запита той.

    - Милко до сега носеше низите и отиде отзад на татко си да помага да постегнат малко колата, че не ще да пали, а снахата до магазина излезе. Нали с купони взимаме хляб, но имаме още да доплащаме, та, като взех вчера пенсията, разделих я, че да се разплатим и там. Останахме само с Надето да разнизваме и редим. – отвърна му баба Нонка.

   - Тюх! – тръсна се на мястото на момичето старецът.

    - Чакай, да ти дадем престилка, че да не се цапаш! – каза му старицата.

    - Не трябва! И така не са много чисти тези дрипи! То, като остане един мъж сам, каквото и да търка, не прилича на това, което женска ръка го е пипала. На, виж! Ей това копче вчера се мъчих два часа да го пришия. – и дядо Пейо подръпна напред ризата си, където с дебел бод и конец в друг цвят беше зашито накриво едното копче. – А, онзи ден изсипах олио, та и петно оставих на тези тенекии, които носят младите. – продължи той като с пръст показа едно неравно по-тъмно петно, върху модерните си панталони и довърши: – Хич не топлят, а като че тенекия съм обул!

    Момичето изми ръцете си на чешмата. Взе дървената лъжица, вдигна капака на тенджерата и разбърка. Сладкият аромат на вкусна зеленчукова супа с месен бульон се разнесе из стаята.

Старецът преглътна, вдигна очи, подуши въздуха и заговори:

    - Ей, как хубаво и на сладко мирише! Каква е тази манджа, та така ухае?

     - Не е готова още. – отвърна скромно девойчето и прихлупи тенджерата.

    - Супа. Супа от постни кокали и зарзават. – отвърна баба Нонка и продължи, - То, нали наскоро кравата ни окуця, та се наложи да я заколим. По-хубавото месо го продадохме на хората, а за нас по не хубавото остана и кокалите. Та, Надето ги свари в казана и ги затворихме в буркани. Един, капачката му се въртяла, та детето реши да направи супа с празец, картофи и морков.

    - Супа от постни кокали?! – възкликна старецът, - Такава до сега не съм опитвал. На момичето му стана неудобно и скромно продума:

    - Още десетина минути и ще ти отсипя, щом искаш, но ти ядеш само скъпи салами и скара, та едва ли ще ти хареса.

    - Децата са така, бай Пейо! Ама хубаво готви внучката, със сърце и душа, та нейното всичкото е вкусно и ти се иска пак да си сипеш! – заговори пак баба Нонка.

На Надето не и харесваше това, че баба и така я хвали. Не харесваше и старецът. Често го беше чувала и на центъра и до магазина да се подиграва и прави забележки на хората.

   - Ей, ма много грозно това момиче бе! – мърмореше той на другите дядовци, когато малката Нина минаваше. Друг път, някоя по закръглена баба попадаше в полезрението му:

    - Ох, ма Добро, как си се надула, като че ли си глътнала ланското ми прасе!

Все кусури намираше той на хората и Надето си спомни за няколкото пъти, когато заедно с внучката му си играеха и се случеше да иде да я викне. Паднеше ли се да отвори вратата дядо Пейо, все мърмореше:

      - Хайде, Елке, че онова трътлестото е дошло да те търси, че да излизате да играете!

Баба Еленка, жена му, беше друга. Добра, скромна и мила, също като баба и Нонка. Очите и винаги светеха с доброта и винаги вадеше изпод престилката някой модерен шоколадов бонбон, донесен и от сина и от столицата.

        - На, да си хапнеш, Наде! Не го слушай, дядо ти Пейо! Такъв си е – терсене! От едно време все красивото му в ума и по чужди ходеше, макар и аз да бях красива. Ма, пусто, какво да го правя! Ще му уври акъла, ама или той, или аз като се изгубя! И снахичката , заради това не ще да идва тука. Когато синът я доведе, дъртият му дангалак не само, че и каза, че носът и бил като клюн на гарга, ми и че фъфлела, като кон с избити зъби! И как ще иска да дойде детето, то и нашето не ще…Добре поне, че внуците пускат, ама и те децата…Казвам им много да не му обръщат внимание, че си е опак човек. Учи ги какво да избират, ала и те си имат ум в главите и си знаят, къде всъщност е красивото…Не е външното, това що е най-ценното, а онова, което вътре младее и още по-красив ставаш от него. То, и аз бях красавица, ама годините не прощават, а тревогите още по…

   Момичето потръпна при мисълта, какви ли думи ще използва старецът, когато опита простата и супа от говеждо месо от изтърсени постни кокали и зеленчуци. Той имаше пари и макар да беше останал сам, можеше да си позволи най-скъпите неща от магазина. Гладен нямаше как да остане, още по-малко за една скромна манджа. Все пак, спомнила си за добрата баба Ленка и Елка, с която не се бяха виждали от почти година, сърцето на момичето омекна. Домиля и, някак и само заради това чувство извади хубава паница, изми и избърса я прилежно с кърпата. Нареди на масата хляб и изпекани лютиви чушки с чесън и оцет. Напълни догоре паницата, като бъркаше с черпака, търсейки малките късове месо.

     - Заповядай, дядо Пейо! Не е много хубаво, ала е от сърце. – подкани девойчето старецът.

Той се изправи тежко и приближи към чешмата. Изми си прилежно ръцете, избърса ги в кърпата, която момичето му подаде, а после приседна кротко на леглото срещу димящата купа пълна с чорба от  кокали. Треперещите му пръсти отчупиха от хляба, набръчканата ръка вдигна пълната лъжица и я поднесе към устните. Топлината и аромата на топла супа затопли свилият се стомах, разля се по вените и се вля в измръзналото от самота сърце на дядото. „ Ех, Ленко, на младини, че не бях стока – не бях! Що сълзи си сърбала ти, заради мене…Ала, когато се кротнах, разбрах, че по-красива и по-добра жена от тебе няма за мен на този свят. Ама малко време ни е оставало. И сега вече година – две, откакто съм без тебе, като изстинал съм. Сиротен самотник и от куче съм по-зле, макар пари да имам, удобства и модерни му работи и дрехи, но няма живинка и топлина в мен. Едно дете ми върна това, що собствените ни деца не могат – топлината…Човешката топлинка, която прогонва самотата от душите на хората.”  Дали от лютивата чушка или от друго се наляха очите на стареца, но супата с ароматния си бульон го сгря и като че ли оцвети страните му.

   - Много хубаво! Много! Такава гозба досега не съм ял. – мърмореше дядо Пейо и сърбаше с лъжицата. – Ако не свършите с тютюна, ще да идвам да помагам. А и на Коледа да мина, че сам и с цветния говорител не е работа? – някак умолително попита той.

   - Че, добре си дошъл бай Пейо! Много нямаме, но каквото е, все е с много труд придобито и от сърце го споделяме! – отвърна му баба Нонка.

Надето подреждаше калъпите, а бабичката пак тананикаше в такт със звучащата тракийска песен от малкия телевизор. Момичето вдигаше от време на време очи, поглеждаше към стареца, после пак ги свеждаше. Порозовяха страните и. Светлина за струи от живите  очи. Личеше си, че е доволна от неспирния шум на тракащата лъжица и сърбането на стареца. Това показваше, че простата на вид супа, сготвена с обич и грижа беше стоплила и нахранила още един човек. Макар и да не го харесваше и да странеше от него, сега  Надето си мислеше: „Не всеки човек, който не харесваш, всъщност е лош и зъл.”

 Никога не беше харесвала да се подиграват или обиждат на хората за външност. Операциите или гримът скриваха частично външните несъвършенства, но никога не можеха да скрият и изправят вътрешните кривини. Човек нямаше избор за това как да изглежда, но имаше такъв за това какъв да бъде вътрешно.

И докато гледаше как немощната старческа ръка вдигаше лъжицата, а сбръчканите, свити и тънки устни с треперене сърбаха от вдигащата пара скромна, но сготвена с грижа и топлина супа, момичето си мислеше колко всъщност несъвършени са хората и колко съвършени са те в мислите и чувствата си скрити за света. А Светът беше обширен, но и твърде тесен.