Много често го правя! Преноса.
Според анализите на душепознавачите пренасям проблемите си на неодушевени предмети. И така ги омаловажавам.
Гледам този Балкан. Толкова извечен. Толкова къдрав! И си мисля – “Колко ли века си стои там, непоклатим. Голям. Силен. Могъщ. А ние сме едно мигновение. Клепка от живота на времето. И как неодушевен предмет. Че толкова душа носи! И как предмет? Цял Балкан! Безсмъртен!”
Събудих се отново със стиснати очи. В мига, в който се събудих, ги стиснах. Да можеше да не е утро! Новият ден ме плаши. Затиска ме. Десетки задачи с трудно решение. Месеци вече... Не ми се събужда! Харесвам тишината на нощта. Глухотата на телефоните. Безгрижието на нощния ветрец...
Седя зад волана на не съвсем собствения автомобил, пътувам към не съвсем собствения офис, оставила недопито кафе в не съвсем собствения апартамент. Нищо съвсем собствено. Какво значение има?! Толкова сме преходни, толкова дребни, вглъбени в малките си душици и злободневните грижи. Пътя ми се гъне пред очи ...