Много често го правя! Преноса.

Според анализите на душепознавачите пренасям проблемите си на неодушевени предмети. И така ги омаловажавам.

Гледам този Балкан. Толкова извечен. Толкова къдрав! И си мисля – “Колко ли века си стои там, непоклатим. Голям. Силен. Могъщ. А ние сме едно мигновение. Клепка от живота на времето. И как неодушевен предмет. Че толкова душа носи! И как предмет? Цял Балкан! Безсмъртен!”

Събудих се отново със стиснати очи.  В мига, в който се събудих, ги стиснах. Да можеше да не е утро! Новият ден ме плаши. Затиска ме. Десетки задачи с трудно решение. Месеци вече... Не ми се събужда! Харесвам тишината на нощта. Глухотата на телефоните. Безгрижието на нощния ветрец...

Седя зад волана на не съвсем собствения автомобил, пътувам към не съвсем собствения  офис,  оставила недопито кафе в не съвсем собствения апартамент. Нищо съвсем собствено. Какво значение има?! Толкова сме преходни, толкова дребни, вглъбени в малките си душици и злободневните грижи. Пътя ми се гъне пред очите, напред сред потока от нервни шофьори, неадекватни пешеходци и суматохата на утринния трафик. Само той стои над всички, над всичко, дреме си кротък и свеж. Балканът! От изток окъпан в слънчев душ, искрящи скали и прекрасни гори. Утринният полъх роши зеления му перчем, водопадът мие челото му и денят започва красив. Колко ли съдби е проследил! Колко животи? От мига на първата глътка въздух, първия крясък на новороденото, през първите трепети на любовта, борбата за живот, старостта, смъртта... И отново.

Животът ни е толкова кратък! Ламтеж за дребнави идейки, амбиции, стремежи, за имане, за власт, за престиж. Какви думи само!

Чудно нещо е животът ни! Когато си в началото на пътя, гледаш напред! Децата не броят с години. Часовете са дълги дори! Утре е далеч. Светът е голям, интересен и жадуван. Когато си на края на пътя, гледаш назад. Времето се брои с “беше това, помниш ли онова?”.

Аз съм насред път! Назад е минало – прекрасно и безметежно, завинаги изтъркулено! Напред е загадка... Миналото ме дърпа и отдавна го няма онова лудо тичане напред през дни, месеци, години. Все по-често забавям ход. Оглеждам се назад в направените вече крачки. Как стъпих? Къде сгреших преди? Не греша ли отново? Излиза, че вместо мъдрост, опитът ни дава боязън. Или може би страх... Как една 40 годишна жена не може да реши пътя си по-лесно от 20 годишната хлапачка?!

А той си стои там, стабилен и каменен. Полегнал на хълбок. Завинаги!

Подсказва ми  колко съм дребна иии  временна.

Защо ли нямам неговото безвремие!