Стоиш и гледаш... да, едни мънички, сребърни иглички,набодени по аленото кадифе.

И гледаш замечтан и смутенo, премигваш мълчалив.

Погледай ги, виж колко са красиви... стоят си тихо, кротко в своя ред тъй безмълвни.

Ах, тези малки, мънички топлийки, набодени по аленото кадифе във своя ред. Една до друга винаги, но никога неказали си дума, умълчани откакто онази малка ръка ги бе забола тук, толкова отдавна. Те бяха заедно, но винаги толкова сами, толкова сами, че все едно бяха забодени в различи епохи.

Иглеждаха невероятно красиви, тези малки, сребърни топлийки, така безгрижно забодени във своя ред. Острите им крачета, които бяха забодени, бяха толкова остри, че дори и най-острата брадва изглеждаше невинно.

Толкова красиви, но същевременно и адски зловещи бяха те. Не само бяха... но и все още са... те още съществуват, макар разпръснати вече, но винаги подредени в своя някогашен ред...