Свободен

1860 година...

Петър Войнов прехвърли ръждивите вериги, в които бяха оковани ръцете и глезените му, високо през раменете си, вдигна босия си крак и стъпи в гемията.

След него се качиха и останалите осъдени на каторга, все от Битолския вилает и провождани за Диарбекир.

Накрая насядаха и аскерлиите и лодкарят загреба към десния, по-равен бряг на Струма.

На отсрещната страна тръгнаха по изтъркания калдъръм на стария римски път, разпрострял се сред тучни ливади, обсипани във всякакви багри и цветове и сочещ покрай Денчов чукар и българската махала Баятуровци нагоре към върховете на гордия Пирин.

Там, в подножието на вечните снегове в местността Хановете пътят се отклоняваше и щяха да минат през Предела, за да слязат в Мехомия, а оттам през Фелибето, та чак до Анадола.

Веригите подрънкваха уморено с ръждивия си глас.

Осъдените не разговаряха. Бяха си казали всичко.

Аскерлиите се мохабетисваха по двамина и от време на време сменяха водачеството на конвоя.

Слънцето отиваше към заник и се готвяше да се пъхне отвъд зад Малешевската планина.

И както всеки такъв ден, когато биваше лято, тъмнината настъпваше изведнъж и за около половин час цялата котловина потъваше в мрак и само тук таме светлинки от запалена борина подсказваха за някой закъснял пътник при брода или стопанин, който затваряше животните в обора си.

Щом се изкачиха на падината, обградена от Денчов чукар и от сякаш хваналите се като на хоро за него околни, по-ниски ридове, аскерлиите се развикаха:

- Дур! Дур бакалъм! Отур! Сядайте на място и чакайте!

Двама от тях влязоха към центъра на махалата.

Петър се загледа на запад към огромния слънчев диск, готов всеки момент да се скрие зад далечните посивели хребети. Редките, рехави, перести облачета около усмихнатото му лице искряха с цвета на мед и старо злато.

Очите на младия мъж обходиха с възхищение широката, цветуща долина, отвсякъде обградена с планини.

Струма се влачеше лениво през средата и и се скриваше срамежливо в теснината на Кресненския пролом на юг.

“- Ех, само да мога да оживея, ще се опитам да се върна отново тук да се заселя, в тази райска долина... – замечта той. – В нашето Прилепско, сухо поле, жегата ни изгаря и през втората половина на лятото стои сякаш като да е опожарено.

А тука е тучно, зелено и по-хубаво. Вероятно и зимата не е толкова студена. Ветровете се спират от околните планини и ридове.”

Забеляза, че и другарите му гледат с жални очи тучната котловина, разпростряла се в ниското, надалеко и нашироко пред погледите им.

- Предлагам, ако оцелеем, да се върнем и да се заселим

някога тука. – усмихна се Петър и показа с ръка към ниското, а веригите издрънчаха.

- Айде бре, я останаме – я не останаме живи. – обади се

нечий глас, изпълнен с отчаяние.

- Хубаво би било, ама да ги нямаше тези синджири. – каза даскалчето, родом някъде от Воден. Буйният му перчем и току наболите още небръснати мустаци му придаваха одухотворен вид над разпарцалените дрехи.

- Нощеска ке побегнаме, па каквото става, да става... – заговори приглушено и съзаклятнически Петър.

- Ш...т, ке те чуят, бре! Малко ли бой изядохме до сега?! - обади се един възрастен човечец с побелели коси. – Събирай  си ума и си затваряй устата.

Буйната глава замълча за миг и загледа отново слънчевия диск, който видимо се скриваше, като зад завеса. Щом се закри и последната му частица, изведнъж стана полутъмно. Оставаше много малко време, за да завладее пълния мрак.

Турците се разшаваха.

Набутаха ги в един обор между животните, стопанката на къщата им донесе по един комат хляб и една стомна с вода, а пред вратата приседна единият от стражарите на пост.

Другите агалари се настаниха на кьошка да вечерят. Побъбриха и полегнаха. На другия ден ги очакваше дълъг път.

Петре не го свърташе на едно място.

- Много шаваш – му рече даскалчето – да не си намислил нещо? – и го загледа пряко в очите.

Петре не отговори нищо. Погледът му гореше в тъмнината.

След полунощ се придвижи към притворената врата, кована от небичени дъски и с големи пролуки помежду тях.

Зърна часовоя, който седеше на някакъв пън и пушеше. По едно време, на към първи петли, главата му клюмна.

Напрегнатият мъж леко, внимателно и бавно открехна портичката, с много бавни, внимателни движения, като опъваше веригите, за да не издрънчат, се приближи зад турчина и стовари камъка, който държеше в дясната си ръка, върху главата му.

Оня не успя да охне. Само се стовари леко на земята, до пушката си.

Младият мъж се наведе, притисна цялата си верига до корема си – за да не издава издайнически звук и почти затича, препъвайки се между плетовете.

Някои от кучетата се разлаяха и по това отчиташе, че се отдалечава от къщите по посока към обраслия с висок храсталак северен чукар, на който се бе нагледал преди стъмняне.

Нагази в малкото деренце и заджапа по него. Босите му нозе усещаха студената вода.

“Значи, извира наблизо, щом е толкова студено.” – помисли човекът, взирайки се като котка в тъмнината.

Чу шума на изтичаща изворна вода.

Опипа свода на ниската дупка, откъдето извираше водата и се навря полека навътре. Там малката пещеричка се разширяваше, колкото половин човешки бой и човекът можа да поизправи тялото си. Гърбът му опря на едната страна, краката на отсрещната, а водата, необезпокоявана, с постоянен, весел ромон леко се измъкваше навън.

На разсъмване чу леки, приглушени гласове, които обикаляха около околността и до към икиндия всичко поутихна.

Вечерта прииждаха жените и някои деца да налеят вода и отново всичко позатихна.

Младият мъж раздвижи вкочанясалите си нозе, наведе се и пропълзя навън.

Изправи се срещу лицето на млада девойка, държаща бакърен котел в ръце, застанала с отворена уста от изненада.

- Ш...т! Тихо! – изрече младият мъж. – Тука ли са още?

- Не... не, отидоха нагоре към Сърбиново... още на обяд. Значи ти си избягалият Петре? – гледаше го момичето с широко разтворените си очи.

- Ти коя си?

- Лила.

- На кои хора си?

- На Боинчевци.

- Води ме при вашите!

Младият мъж бе приет по тъмно от родителите на Лила. Извикаха циганина-ковач, който освободи с чук железата от ръцете и краката му.

Няколко дни Петре им гостува. След това реши да остане още няколко дни, за да помогне и да се отплати на хората, които му помогнаха, а наесен се ожениха с Лила и закроиха планове напролет да си построят нова, отделна къща за своето семейство.

На градежа всички от махалата помогнаха кой с каквото може и на следващата есен Петър Баятурски, както го наричаха вече, и Лила се преместиха в новата къща и новото огнище задимя весело и пълнокръвно.

Народиха се деца.

Грижите около семейството ги обзеха всецяло.

……..