6.

Сещам се как една година другарят бай Тошо идва в Бяла Слатина.

Той не обичаше нашия край. Не само заради хората от отряда „Гаврил Генов” и Горуня.

Легендата казваше, че веднъж – когато идвал с кола, нейде между Баница и Борован по него стреляли. Кой, защо, дали…Просто дочувахме…

Но тогава дойде. Кацнал със специално самолетче на пистата между Бяла Слатина и Борован, пристигна с кола. На площада – гъчкано с народ. И не е вярно, че хората са били насила карани. Ами! Просто всеки иска да види на живо държавния глава…

Аз бях до сами парка, до едни храсти. Зад тях стояха няколко милиционери и десетина цивилни. Не от нашия град – личеше си.

Говори Тодор Живков – не съм и слушал какво каза, ръкопляскаха хората…

После се разотидохме.

То така бяха и манифестациите… Време и място да видиш хора и да те видят.

Дори детските ясли излизаха на 24 май – върху каросерията на камион, постлан килим, отгоре му столчета, на тях децата.

Ние минавахме по главната под строй. Ей ме на снимката – бодър, свеж, с връзка, горд, че нося табелата на училището. Кой като мен…

Това е „Христо Ботев” – сега пешеходна зона. Само дето пешеходците нещо намаляха. Особено младите…

В града имаше няколко училища. Ще ги опиша отделно. И, тъй като не съм учил в турското /сега начално/ и в техникума, ще ги подмина лекичко. Нали разказвам само за видяното…

Да, имало турско училище, макар турци…Тцък! Цигани – бол, ама турци… Закрили са го по молба на самите турчеещи се цигани. Джамия нямаме, но имаше разни пишещи се изгодно малцинствени групи.

Закрили го, понеже старите усетили, че ако в школото се преподава на турски, после децата са абсолютно неконкурентноспособни с българчетата. Тогава циганите мислеха…

И работеха…

Щото…Нали помните: „Ооооох…” – „Какво, бе бате?” – „Биха ме…” –  „Кой, бе бате?” – „Милицията…” – „Ама нали днешната милиция не бие?” – „Днешната не знам, ама снощната много би…”

Милицията беше на „Васил Коларов” – единия вход, а вторият на „Сладница”. Стара сграда, сега май реституирана, като я гледах последно…

То и киното – „Дако Даковски”, на името на големия режисьор, вече е руина. Няма дори надпис – останки от букви, заковани прозорци и врати…

А какви тълпи бяха там…Два филма седмично, прожекции в 18 и 20 часа, често и от 16 часа, билетчета по 30 стотинки за възрастни, за деца 20 стотинки…

Колко филма изгледахме…

7.

Филми прожектираха често и в читалището.

Старото читалище, не сегашния Културен дом.

Какъв живот кипеше…Самодейна театрална трупа, оркестър, гости, лекции, представления отде ли не…

Сещам се как идва човек, ранен по време на войната, след лечението извършващ чудесии с мозъка си. В читалището демонстрира какво ли не – изброяваше гарите от Видин до Капитан Андреево, умножаваше особено големи числа наум, запомняше с един поглед камара предмети… Впрочем, дойде и в училище, разговаря с нас /бяхме нейде в шести клас/, много беше интересно…

Театралите самодейци бяха почти все даскали. Уважавани хора, но нестрахуващи се да станат карагьозчии за идеята. Показваха почти все класически пиеси…

Там, в читалището, на третия етаж беше библиотеката. И колко книги… Отделно имаше детски отдел – под старата поща. Вестници, списания… Четях какво ли не…

А особен ден беше, когато ме пуснаха да вземам книги от хранилището…Че като се развилнях… Фенерче и…Одеялото през глава…Четяхме много…Четяхме какво ли не…Четяхме и знаехме…И знаем…

Разбира се, имаше време за игри.

Веднъж – бяхме вече на „Цар Асен”, Пенка Божкова, учителка по история, много… Абе, манталитет на селска даскалица, вика на майка ми: „Днес изпитвах Огнян, трябваше /трябваше!!!/ да му пиша шестица… Виках си, че барем тоя брат няма да учи…”

Но играехме…

Аз лично предпочитах четенето. Обаче…Ноблес облидж, положението изискваше всяко момче да щурее и прави бели…И спазвах изискванията…

В долната махала имах една компания. Трудно се разделих с нея. В новата пък трудно приех другите. И май останах настрани – вече бях и голям, можех да си позволя неконформизъм…

То и сега съм някак си чужд на махалата. Да де, толкова години сме там, ама…

Виж, майка ми е свой човек. Ходи насам-натам, клюкарят, бие инжекции – макар че е на 87, безплатно, разбира се, беден народ сме…

Аз съм учтив, но… Сещам се за хубавото в миналото, лошото е изтрито от времето.

Помня 1966 година, световното в Англия. На улицата – два телевизора. Единият срещу нас. Изнесоха го хората навън, сложиха върху стълбището към мазето. Антена, нагласяване… Каси с бира, лимонада, кебапчета… На столовете насядаха бащите и дядовците. Момчетата – настрани…

Е, гледаха, макар и поизкривени.

Защо не съм в това число? Защото съм хитрец. Метнах се върху нашата порта – седнах на трегера, взех театралния бинокъл, който баща ми беше купил по някакъв каприз…И изгледах всички мачове – все едно съм пред екрана…

Но това беше вече на „Цар Асен”, или – както казвахме в ония републикански времена – улица „Асен”. 84 беше, сега е 86…

8.

Нагоре, както казваме, е краят на града /южният/. И циганската махала. Бяха тихи и кротки хора, сега се чува отдалече, че са весели…

През 1970 бяхме на бригада един месец в ДЗС-то. На двеста метра от маалътъ – както е правилният изказ по нашенски.

На палатки. Тихо, кротко… Кьорав циганин не се завъртя наоколо. Знаеха си и правата, и задълженията.

Майка ми разправя как в детската ясла имала някаква циганка – чистачка. И веднъж й направила забележка за нещо несвършено. „Няма да правим циганска работа…” – рекла й. И като почнала… Викали я чак при първия секретар на градския комитет…

„Разбирам, бе Танчева, така си говорим…Ама нали – партийната линия…” Е, дотам стигнало, ама що нерви изхабила…

Глезеха ги циганите и турците тогава…Квоти имаха за висшето дори. С три „с клизма” ги приемаха. Преглеждал съм кандидат-студентски работи – през 80-те. Папките от Силистренски, Толбухински, Шуменски, Разградски окръзи бяха заделяни и се изискваше определен брой работи „да минат”…И минаваха…

Но всичко беше нормално. Леко насилие, малко шамари, права и задължения В ЕДНО…

Да продължа натам.

На запад е техникумът. Две средни учебни заведения има в града. В гимназията отиваха по…така де…които ще следват хуманитарни и сериозни науки. В техникума – бъдещи инженери.

Срещу него има малка градинка, а до нея е къщата на чичо Пачо. Зъболекар. Прави ми пломби нейде между 8 и 10 клас. Преди две години ги махнаха – били с някакви метали там, нездравословни. И третите пломби, които ми сложиха след тях, са готови да паднат. Защото чичо Пачо беше майстор…А сега…

Още по на запад е Агиното бранище. И красивата Китка…Беше…

Секли на поразия… А бяха наистина китка от дъбове. Двадесет ли, тридесет ли…Голяма поляна, Китката, сочна трева…И гората – красива, тиха, полезна.

Там имаше /а сигурно още личи!/ огромна дупка от бомба. Като летели англо-американците за Плоещ, пуснали една – ей така, по светлините на града… В нея може цяла стая да се сложи…

Пак там е гробът на някакви партизани. Не помня кои и колко, но помня, че в десети клас слагахме там бутилка с послание до бъдните поколения. Откъм паметника, точно зад гърба му, по средата. Каква ли е съдбата й…

9.

На север минава жп линията от Червен бряг – Оряхово… Минаваше, какво „минава”… Унищожиха я…

Имаше спирка близо до консервната. Наблизо – „Гарант”, тъкачната „Девети септември”, „Пионер”…

Направо като в София – там нали има Централна гара, София-север, Подуене… Имаше… И там…

„Гарант” беше огромен завод. Машиностроителен. Брат ми беше по едно време директор там. Но съсипаха всичко родните демократи…

Така стана с  „Пионер”. Единственото предприятие за детско облекло. Хубаво, качествено, търсено… Има останало от него още нещо, но…

Болницата е наблизо – с огромен парк. Зеленина, успокоение, място точно за болни хора – лекуваше и с въздуха…

Сега – слава, Богу! – не зная как е…

В този район е басейнът. Направиха го малко късно за нас – около 1970 година. Голям, хубав… И сега го има… Но…

А нагоре са баирите. Градът е затворен от полупръстен хълмове. Най-вече север и изток. На северните са лозята. И ние имахме лозе. Голямо, хубаво. Работехме го…

Сега е зарязано…Но не на 14 февруари… Има ли смисъл човек да се мъчи, а после циганите да го оберат?

Останали са някои къщи. А едно време беше израснал цял квартал. Хубави, бели къщи. Красиви и удобни. И за почивка, и за труд в събота и неделя.

На изток, както казах, са горички. И голият Люш…

Между северните хълмове и града беше гарата. Разстояние до автогарата нейде километър и нещо. Малка гара, тип класически – от 30-те години някъде.

Замина си…

Към града отляво е стадионът. По мое време беше без пейки, но пък пълен. Минавахме и през оградите – най-вече по принцип. И мачове гледахме, обсъждахме…

До стадиона имаше тревни терени… Тревни – по нашенски. Бая буци, голи петна, лек наклон… Но се играеше…

Не от професионалисти – от нас…

10.

Малък град с богата история…

Която и ние градяхме…

Така – малко по малко…

За което е следващия разказ…