Свърталището на дявола (5-та част)

роман на ужасите

***

            Същата вечер личният телефон на старши сержант Митко Гошев иззвъня. Беше Цецка, една от барманките на "кафе ресторант Сухиндол" в село Долно Камово, с която той подържаше приятелски отношения.

            - Кажи Цеце.

            - Митко, чакай да ти кажа нещо... - гласът й бе напрегнат.

            - Ей, ей, първо се успокой.

            - Да, да. Извинявай. Ох, Ангел изчезна.

            - Моля? - полицаят опита да се съсредоточи в разговора, макар че думите на барманката звучаха нелепо. - Как така изчезна?

            - Ами ей така. В бара дойде някакъв си непознат и... хм... и го предизвика на бой... той... той... ох, извинявай, не мога да го кажа.

            - Ясно - изрече спокойно Гошев, макар че все още не разбираше нищо.

            - Но не е само той. Пачо също изчезна. Двамата излязоха... после не знам какво стана... - тя захлипа.

            - О'кей, Цеце, идвам веднага.   

            - Добре.

            Гошев се обади на дежурния по пост, че отива по работа, след което тръгна със служебния автомобил към Долно Камово. По пътя си мислеше как е възможно за три дена в това иначе спокойно село да изчезнат трима души. Освен ако Цецка не е изпаднала в параноя. Тя имаше проблеми с Ангел. Той я ревнуваше зверски и двамата често се караха. Освен това собственикът на кафе-ресторант Сухиндол имаше доста дебело досие – по време на прехода се беше хванал с мутрите и беше спечелил мръсни пари от пласиране на наркотици и анаболи. Голяма част от спечеленото инвестира в "Сухиндол".

Когато през хиляда деветстотин деветдесет и девета година той купи затворения преди няколко години "бар Малина", след обстоен, но не особено качествен ремонт, го превърна в най-атрактивното заведение в цялата община. В началото заведението работеше денонощно - през деня беше кафе-ресторант, а през нощта ставаше дискотека, в която се събираха множество младежи от околността. Разбира се, през онези мутренски времена дискотеката беше място и за размяна на пари и суровини, като често беше арена на безмилостни побоища. Ангел Слона, като човек с внушителна физика, беше тартора на всички банди в селото и беше една от ключовите фигури в района.

            В последствие, когато държавата затегна контрола над нощните заведения и поведе война срещу групировките, заведението заработи просто като кафе-ресторант. Ангел загуби доста позиции в региона и сега властта му се простираше само в границите на селото. Все пак, манталитетът му на побойник не го напускаше. И нямаше да го напусне скоро. Ако, разбира се, всичко с него бе наред.

            Но Ангел Слона беше достоен мъж и именно затова между него и Митко Гошев имаше огромно уважение. Винаги се обличаше стилно, ухаеше на скъп парфюм, а огромното му тяло, голата му глава и месестото му лице всяваха респект у всеки, който го познаваше. Въпреки многобройните побоища, в които участваше, въпреки мрачната слава на човек от тъмните среди, той и Гошев винаги намираха общ език. Слона признаваше вината си, дори добровилно се оставяше да бъде воден в ареста, само и само висшите полицейски органи да не правят проблеми на кварталния полицай. Дори когато през две хиляди и трета година преби осемнадесетгодишния Стоян Мравков, защото по думите му "закачал" тогавашната му приятелка, той призна вината си пред прокуратурата, пое цялото лечение на младежа (на когото извадиха далака) и плати щедро обещетение на семейството му.

            Обаче за Пачо, другия изчезнал, не можеше да се каже нищо добро.

            Думите, с които всички го описваха бяха "противен тип", "подлога", "нищожество", "мъжка курва". Представляваше слаб мъж с леко мургава кожа, имаше младежко лице и черна, вечно рошава коса. Винаги се обличаше с мръсни дрехи и около него винаги вонеше на нечистоплътност и алкохолни изпарения. Много точен беше прякорът му Девицата, характеризираше напълно неговата същност. Разказват, че са го нарекли така заради постоянните му натяквания, че най-много от всичко на света обичал девици. Попаднал в "четата" на Слона веднага след като прекъснал гимназията, Пачо и до днес продължаваше да прави "глупости" и да се мисли за ненаказуем. Често пребиваше без причина някой по-малък от него или някой възрастен човек, понякога нападаше и момичета с цел да ги изнасили. И винаги парадираше с факта, че е "дясна ръка" и "пръв приятел" на Ангел Слона. Веднъж Ангел сподели на Гошев, че му е писнало от Девицата и е решил скоро да го махне от „състава” си. Но незнайно защо това не се случи. Полицаят предполагаше, че Слона използва подчинения си за някои важни „мисии”.

            Митко Гошев ненавиждаше Пачо Девицата. Често го виждаше как крачи в селото, изпънал веичествено иначе тесните си рамене и гледащ с онзи самодоволен поглед, характерен за себелюбец, мазник и човек с огромно самочувствие. В случаите когато трябваше да го вкарва в ареста - я за грабеж, я за побой, я за неплатена сметка в магазина - Гошев се държеше грубо с него. Но на Пачо не му пукаше (или просто не забелязваше ненавистта на полицая), защото всеки път се хилеше като побъркан и говореше, че ей сега Слона ще дойде, ще разкатае фамилията на всички ченгета в скапания участък и ще го освободи.

            Разбира се, зад това държание стояха куп причини. Родителите му бяха разведени, баща му беше виден пияница, майка му - известна "лека жена", която в момента живееше някъде из Костинброд, а дядо му - бивш затворник, за когото усилено се говореше, че е убил баба му за да вземе имотите й. Все пак дядо му Петър беше най-близкия му човек. Той се грижеше за него като малък, тъй като баща му в повечето време не бе в състояние да прави това, а майка му все си "гледаше кефа" някъде.

            Сега, по думите на Цецка, Ангел и Пачо бяха изчезнали. Според откъслечните й словоизлияния, отнякъде се е появил непознат, който ги е предизвикал на бой. Какво е станало след това - Цецка не бе в състояните да поясни. Няма как непознатият да ги е пребил и двамата, какъвто и да бе той. Може пък навън да са ги чакали още няколко души.

            Някъде между Градец и Царичина звънна и служебният му телефон.

            Беше Григор, Млабоколо, един от многото пияндета в селото. Гласът му този път не звучеше пиянски, но беше напрегнат.

            - Май се почва пак – говореше човекът.

            - Какво се почва бе, Млабоколо? – с леко иронична нотка попита полицаят.

            - Видех призрак у гората.

            - Какъв призрак бе, Млабоколо?

            Митко Гошев предусещаше накъде бие Григор. Молеше се страховитите думи да са резултат от поредното му пиянско вдъхновение. Полицаят имаше щастието да не присъства на събитията през хиляда деветстотин осемдесет и шеста, защото постъпи в полицията около година преди тях. След случилото се уволниха тогавашния "квартален" Атанас Стоянов - Наската, а в последствие отново го назначиха, само че като сержант в софийско РПУ. От Стоянов Митко Гошев научи разтърсващата история на село Долно Камово - за дядо Яким, за виканията на духове, за страховитата къща на хълма, наричана от всички Свърталището на дявола. Естествено, той не повярва толкова бързо на зловещата тирата от устата на колегата си. Предполагаше, че в Долно Камово е станал голям скандал между дядо Яким и останалите жители, който провокирал някои от местните зевзеци да съчинят ужасяваща история. Когато обаче започна да посещава селото и да разговаря с хората, постепенно разбра, че събитията в къщата на Яким съвсем не са били толкова обикновени, колкото си ги представяше.

            - От гората се спусна и се скри у реката. Светеше като лампа. Такова нещо виждахме когато станаха ония неща с Яким. А сега внукът на Яким е тука.

            - Преди час и нещо получих иформация, че Ангел Слона и Пачо са изчезнали след като са предизвикали на бой непознат. Знаеш ли нещо по въпроса.

            - Ангел и Пачо?! Стига бе! Верно ли?

            - Да, вярно е. Случайно да си видял или да знаеш нещо?

            - Абсолютно нищо, старши. Само видех онова у гората.

            - Мерси бай Григоре. Идвам към селото и ще видя за какво става дума.

***

            Явор и Катрина седнаха да вечерят. Нощта не беше толла като предишните нощи и се наложи да включат конвектора на първа степен, за да затопли стаята. Двамата бяха неспокойни и не си говореха. Нещо невидимо тегнеше над тях, някаква лоша енергия сякаш искаше да се вмъкне помежду им и да развали приятната селска идилия. Случилото се преди час, когато наблюдаваха странния обект в гората, беше отключило вълна от откъслечни детски спомени, които се материализираха в умовете им частица по частица и образуваха тревожни епизоди. Въпреки, че двамата мълчаха, мислеха за едно и също - как преди много години, през далечната осемдесет и шеста, майка им и баща им набързо натовариха старата Лада с най-необходимия багаж и им съобщиха, че всички ще трябва да напуснат дома час по-скоро и да се преселят в София. Увещаваха ги, че в столицата ще е по-добре, че там щяха да имат повече възможности, че щяха да имат добри приятели, защото в София хората са много по-различни от тукашните. Но истината беше друга. Те бягаха, за да се спасят. От какво? Или от кого? Нещо се случваше в къщата на Яким, известна като Свърталището на дявола и това засягаше както тях, така и други жители на селото.

            Непосредствено преди бягството, при вечерна разходка с приятли, Явор видя в далечината светещи хора, излизащи от гробището и влизащи в Якимовата къща. Когато се прибра, сподели видяното единствено с Катрина, защото родителите навярно нямаше да му повярват (или нямаше да искат да му повярват). Явор дълбаеше още по-навътре в паметта си и си спомни, че два дена преди "светещите хора", в селото се възнесе новината, че дядо Яким е починал. Майка му и баща му реагираха на чутото с усмивка, тогава Явор се зачуди защо се радват за смъртта на някой, при условие, че тя е трагично събитие. По-късно дядо Атанас дойде и им каза, че смъртта на Яким съвсем не означава край на проблемите, дори напротив - те щяха да се увеличат. Момчето чу този разговор от стаята си и видя през прозорчето, как радостното настроение на майка му и баща му се замени с обичайната тревога.

            След това дойде и друга страшна вест - дядо Яким не е починал. Всичко било слух - поредния грозен слух, целящ да внесе още паника в и без това изтерзаните души на хората. Някой опитал да го убие, но Яким бил жив и здрав и готвел с пълна сила своите дела.

            Катрина беше по-малка и тогава не разбра какво се случваше (въпреки че знаеше, че нещо се случва). Когато Явор й сподели, че е видял светещи призраци, излизащи от гробището, тя усети как страхът я връхлита внезапно. Явор понякога я плашеше с призрачни истории, но тогава тя улови разликата в изражението му - брат й бе твърде сериозен и твърде смутен, за да изрича измислена история. Макар че беше дете разбра, че я чакат лоши моменти.

            В онзи сумрачен ден ден, малко преди да се качат на натоварената Лада за да напуснат дома си, всички се загледаха за последен път в къщата на Яким. От всички прозорци примигваше светлина, чийто цвят Явор по-късно припозна като цвят на безалкохолно "Фруктоза", а Катрина като цвят на крем-карамел. Възнасяха се и яростни крясъци, гърлен смях, странни и неизвестни думи, изричани с монотонен груб глас.

Две години по-късно баба им и дядо им се върнаха в Долно Камово. По думите им, квартирата била тясна, а и някой трябвало да се грижи за къщата на село. Освен това, София била за млади хора, а не за дъртаци като тях.

            Ето че днес тя видя светещ човек, досущ като онзи, който Явор й описа през онази напрегната нощ. Образът бе страшен, имаше контурите на човешки скелет, обвит в светлина.

            В десет и поливина приключиха с вечерята, Катрина изми чиниите и съдовете, а Явор прибра масата. После решиха да гледат телевизия на плазмения телевизор, който купиха преди няколко дена. По една от програмите даваха приключенски филм. Към средата на филма (който така и не успяваше да влезе в умовете им) Явор стана и излезе от къщата. Катрина го последва. Двамата отидоха на пътя, където вдясно от тях, на фона на хипнотичното сияние на полумесеца, се открояваха очертанията на Якимовата къща. Три от прозорците светеха, но двамата забелязаха раздвижване долу, в началото на двора.

            - Искаш ли да отидем до там? - попита братът полу- на шега.

            - До Свърталището на дявола?! Луд ли си? Кракът ми никога няма да стъпи на онова място.

            - Питам се дали пак ще се случи нещо, като през онова време?

            - Според мен не бива да мислим за това.

            - Хайде да се прибираме и да лягаме.

            - Съгласна съм. Не биваше да излизаме.

            Двамата си тръгнаха с бавни крачки. Явор чат-пат извръщаше глава и поглеждаше към страховитата къща.

***

            - Уф, най-сетне! - Яна влезе в стаята си и се хвърли върху леглото, покрито с дебело родопско одеяло. Дядо й се усмихваше мило, а след малко се чуха и стъпките на баба й Севда, която идваше от долния етаж.

            - Дядооо, сложил си стария скрин! Бравооо! - весело извика Яна, която от доста време беше почитател на старинното и възрожденското. Тя отдавна молеше дядо й да приведе нейната стая във вида, в който е била през тридесетте години на миналия век, когато е била построена.

             - А газената лампа видя ли я? Горе, на етажерката - отвън се чу гласът на баба й.

            - О, да! Благодаря ви много. Обичам ви.

            - Намерих я в мазето оня ден, когато почиствах.

            - Благодаря ви пак. И пак! И пак!

            - Хайде слез да вечеряме. Сигурно си гладна - предложи възрастната жена, показвайки се на вратата.

            - Ох, гладна съм. Нямам търпение да хапна вкусна селска гозба, направена по стара селска рецепта.

Яна стана и тръгна по дървените стълби към долния етаж. На масата бяха поставени три паници зеле с пилешко месо, няколко филии хляб и голяма тава със салата от домати и чушки. Имаше и шише гроздова ракия, както и двулитрова бутилка кола.

            - Супер! Страхотно е! Отдавна не съм хапвала домашно готвено.

            - Сядай и яж - усмихна се бабата.

            Когато тримата заеха местата си, старците с любов заразпитваха момичето какво е правила през последната година, дали вече има приятел, за работата и ученето й. Тя разказваше с усмивка, а дядо Марко и баба Севда слушаха със заглас. По някое време, с усмивха на уста, Яна сподели следното:

            - Бабо, когато с дядо влязохме в селото, видяхме някаква светлина на баира, зад реката. Беше като човек и идваше към селото.

            - Каква светлина? - попита бабата.

            - Стой! Никаква светлина не сме видели. Май беше кола - дядо й се напрегна изведнъж.

            - Не беше кола бе, дядо.

            - Чакай, чакай, каква светлина? - изражението на Севда започваше да става сериозно.

            - Никаква! На Яна й се е сторило! Това е! - почти извика Марко, след това стана от стола и попита на висок тон:

            - Как са майка ти и баща ти?

            - Мама и татко ли?

            - Да.

            - Добре са. Всъщност, нищо ново няма при тях - Яна отново се усмихна.

            Но лицето на баба Севда стана още по-сериозно, дори някак вглъбено. Тя си сипа ракия в малка глинена чашка и я изпи на един дъх.

***

            Когато Митко Гошев влезе в кафе-ресторант Сухиндол, вътре имаше много хора. Цецка беше на бар-плота и мрачно разговаряше с двама души, които той разпозна като родителите на Слона. Когато го видя, тя тръгна към него.

            - Мите, здрасти.

            - Здравей Цеце. Как си?

            - Сега съм по-добре. Искаш ли кафе?

            - Кафе не. Но бих изпил един чай. Плодов.

            Цецка отиде до бара, разминавайки се с майката и бащата на Ангел, които бяха тръгнали към него. Майката беше възпълна жена, която носеше тъмножълта забрада и цветна дълга рокля, а бащата представляваше висок и слаб мъж, с бяла коса и беше облечен с изтъркано черно сако и сив панталон.

            - Здравейте господин Гошев. Благодарим, че се озовахте толкова бързо - рече жената. Беше сдържана и сравнително спокойна.

            - Ще трябва да се запозная подробно със ситуацията.

            - Разбира се. Цецка ще ви отговори на въпросите, защото тя е видяла всичко - каза бащата. Гласът му беше тежък. Устата му се изкривяваше при всяка дума.

            - Тя ми каза някои неща по телефона.

            - Цецето знае всичко - завърши бащата с механичен глас.

            В това време дойде и момичето, с чаша горещ ароматен чай.

            - Заповядай.

            - Благодаря.

            Около тях се появиха Мурти, Асен Гугъла, Стойчо Авантата, Десислав, Лина и Борис (дядото на Пачо).

            - Здравейте, господа - поздрави ги полицаят.

            - Здравей - каза Асен.

            - Вземете столове и нека всички седнем. Искам да разбера какво точно се е случило тук.

            Мурти, Стойчо и Асен взеха няколко стола и ги поставиха около масата. След това всички като по команда заеха места си.

            - Да започнем отначало. Искам да ми разкажете какво се случи днес в бара. Говорете спокойно и един по един, така че да ви разбера и да не се надвикваме.

            - Нека аз започна - отвърна Цецка. - Беше привечер и цялата компания си пиеше бирите. Та изведнъж...

            - Кои точно - прекъсна я полицаят.

            - Ами Ангел, Пачо, Мурти, Деси, Стойчо, Свилен, Асен, Станко, Линчето... и онова момиче, как се казваше...

            - Елза... - намеси се Мурти.

            - Елза, да.

            - Имаше ли други хора в заведението? - попита Гошев след като си записа нещо на тефтерчето.

            - Имаше. Дядо Любен и още двама старци, не зная как се казват. Сигурно отскоро са в селото.

            - Добре. И какво стана.

            - После дойде оня мъж. Поръча си кафе и кола - гласът на Цецка ставаше все по-притеснен.

            - Седна на ей тая маса, съседната на нашата - рече и Десислав.

            - После момчетата започнаха да се заяждат с него. Пръв Пачо отиде до него и почна да го разпитва к'ъв е, що е. По него беше и той - тя посочи Мурти.

            - Новодошлият предизика ли Ви по някакъв начин - въпросът беше насочен към Мурти. Едрото момче отговори със сипкав глас, в който не се улавяше и частица от предишната му самоувереност:

            - Не... по-точно да. Почна да прави комплименти на Цецка и да се държи като... като... като интересен... и с Пачо требваше да му покажеме кои сме. Накрая и Ангел дойде и го изкара навън. Тогава стана... това...

            - Какво си говорехте на масата? - полицаят отново драсна нещо на тефтера си.

            - Питахме го как се казва, к'во пра'и тука, абе, общи въпроси. Тоя ни каза, че се казва Йоаким и че е на Яким внук.

            - Носеше некаква книга. Пачо и Мурти го попитаха к'во е това и той им каза, че не е техна работа - обади се и Свилен.

            - Попитахме го на интересен ли се пра'и и той отговори, че пред банда малоумници като нас нема смисъл да се пра'и на интересен. Тогава Ангел стана и го повлече навън - говореше Мурти.

            - Каза, че немало смисъл да се прави на интересен, щото банда малоумници като нас немало да го разберат - поясни Десислаав.

            - О'кей, предизвикал ви е значи и Ангел го е повлякъл навън.

            - Да. По него тръгнахме аз, Пачо, Мурти и Стойчо. После стана онова. Оффф, мамка му - Десислав се обърка и наведе глава.

            - Абе не знам дали ще поверваш, ама отнекъде дойде много много силна светлина. Беше човек, който светеше целия. Аз ти казвам честно, Господ да ме убие ако лъжа - продължи Мурти.

            - Чакайте, чакайте. Успокойте се и нека само един говори. Ще дам думата на всеки - Митко Гошев знаеше, че в такава ситуация трябва да успокои събеседниците си и да ги предразположи по всякакъв възможен начин. - Деско, продължи това, което искаше да ми кажеш. Разкажи ни го бавно и спокойно.

            - Добре. Както каза Мурти, имаше силна светлина отвън. Обърнах се и видех, че в нея има некакъв човек. Беше... беше... невероятно. Тоя... тоя не требваше да го има... беше... - Десислав задиша дълбоко, а по лицето му изби пот. Това не беше буйния младеж, който Гошев познаваше. Той навярно казваше истината. Полицаят даде знаци с ръце на другите да не прекъсват разказа, а кротко изчака Десислав да се съвземе и да продължи:

            - Тоя... тоя беше Яким! Сигурен съм! Оня от оная къща. Дедо му на тоя, Йоаким.

            - Не беше Яким бе! - прекъсна го Стойчо. Гошев се обърна към него и с мимика му сигнализира да мълчи.

            - Беше Яким, сигурен съм. Пачо и Ангел през това време биеха Йоаким. Яким отиде при тех, заедно със... светлината, и... не знам к'во стана. Повали ги на земята и... 'сичко стана светло за близо минута, после изгасна и ония двамата ги немаше. Немаше ги! - Десислав едва си поемаше въздух.

            - Мурти. Ти какво ще кажеш?

            - Общо взето беше така, както го каза Деско. И на мене ми се стори, че беше Яким, ама може да е бил и друг. Оня е умрел преди хиляда години, ама беше като него. Помня го от много малък. Същият! Нема как да го сбъркам. Може да му е некой близнак или роднина. Може и да е било призрак. Кой знае - Мурти въздъхна звучно.

            - Стойчо. Имаш ли какво да кажеш?

            - Не знам кой е бил, ама на мене ми не приличаше на Яким. Може да е била некоя маска, некой с фенери... не знам, ама светеше. После ги отвлече. Мамка му и шибаняк. Отвлече ги. Само да знам кой е...

            - К'ВИ СА ТИЯ ГЛУПОСТИ, БЕ! - Неочаквано извика дядото на Пачо - Внукът ми го нема, а вие ми дрънкате измислици. Яким се пояил - дрън-дрън! Е тия тука са направили нещо, господин милиционер! Ей тия на масата са ги отвлекли! Ей тия требва да арестувате!

            - НЕ СМЕ НИЕ БЕ, ДЯДКА! Не сме сички убийци като тебе. Оди изтрезней некъде и тогава ела да говориш - изригна срещу него Мурти и стана от масата. Гошев сложи ръка на ръката му и младежът отново седна.

            Въпреки обърканите разкази на очевидците, в ума на Митко Гошев се прокрадваше една теория. Той отпи голяма глътка от чая си. Независимо от всичко, тази вечер, или най-късно утре сутрин, трябва да отиде до къщата на Яким. На всяка цена.

...следва продължение...