Свърталището на дявола

Роман на ужасите

1

Въведение

            Пристигнаха в Русе през пролетта на две хиляди и тринадесета.

            Почти веднага той се хвана в отдалечен автосервиз на брега на Дунав, а тя - в квартален магазин от веригата "Гланц". Винаги след работа той я вземаше с колата, а ако се случеше да закъснее, тя кротко го изчакваше пред магазина или в близкото кафене „Парадайз”. Когато и двамата почиваха, можеха да бъдат забелязани на някоя пейка или по някоя от алеите между шести и десети блок. Никой не предполагаше че са брат и сестра. Редуваха се всякакви хипотези, че са близки приятели, съпрузи, любовници - защото винаги вървяха хванати за ръце или прегърнати, допрени плътно един до друг. Понякога, докато седяха по пейките или крачеха бавно по алеите, тя мълчаливо се отпускаше на рамото му, взирайки се в него със сантиментален поглед, а той нежно я галеше по лицето и разрошваше косата ѝ. Не общуваха с никого, а ако някой се опитваше да ги заговори на улицата и в двете заведения които посещаваха – „Парадайз” и „Лилит” - те му кимваха усмихнато, колкото да го дарят с някакво мимолетно уважение, сетне отново се понасяха към своя собствен свят.

            Хазяите им бяха мои познати. С тях имаха добри отношения, но рядко говореха за миналото си. Собствениците на малката гарсониера в русенския квартал „Чародейка” съзнаваха ясно, че двамата не се гордеят с него, или просто не искат да го споменават. Виждаха се само веднъж в месеца - когато мъжът и жената идваха платят наема. Те винаги бяха точни, но никога не приемаха предложението да останат на по кафе или просто да разменят по няколко думи.

            Аз бях единственият с когото се решиха да говорят по-свободно. И все пак на мен ми беше нужно доста време, за да ги предразположа.

            Още в първия ден на нашето запознанство, след като влязоха в претъпканото квартално кафене „Лилит” (където моя милост кротко пиеше кафето си) и разочаровано огледаха пълните маси, аз станах, вдигнах ръка към тях и ги повиках да седнат при мен. Те ме послушаха и смирено заеха двата празни стола.

            - Видях, че търсите място, а тук има цели две – започнах разговора, оправдавайки странната си постъпка.

            - Благодарим Ви – тихо рече мъжът. Изглеждаше на около четиридесет, беше блед и изпит, а наболата му брада издаваше безгранично отчаяние. Жената също сякаш се бе предала на съдбата - изглеждаше на около тридесет и пет, косата й беше вързана небрежно на кок, имаше празен поглед и слаба, неподдържана фигура.

            - Какво пиете? Кафе? Чай? Безалкохолно? Ще почерпя за компанията – опитах да проявя дружелюбност.

            - Не, мерси. Ще си поръчаме сами – отвърна мъжът. Тогава забелязах, че в изказът му нямаше характерния мек акцент.

            - Не сте от Русе? – попитах.

            - От София сме – този път отговори жената, усмихвайки се леко. Усмивката й беше красива и променяше цялата ѝ визия и сега жената изглеждаше на около двадесет и пет.

            - И какво правите вие, богатите софиянци, в нашия беден град? – този въпрос го изрекох на шега.

            - Просто работим – каза мъжът с едва доловима ведрина в гласа и за първи път се усмихна. В другият миг обаче наведе глава и заедно с жената мълчаливо зачакаха сервитьорката да дойде. Очевидно не искаха да разговарят с мен, затова извадих телефона си и се зарових в него. До края на съвместния ни престой в „Лилит” не си казахме нищо повече.

            Но това даде началото на нашето трайно познанство.

            Няколко дена по-късно по щастлива случайност ги видях пред Русенската опера и те ме попитаха дали искам да гледам представление. Някаква колежка на жената им дала билетите – мъжът й работел като чистач в общината и всеки месец му давали безплатни билети за операта. Съгласих се с удоволствие – не толкова заради оперното представление, колкото заради тяхната компания. Двамата бяха странни личности и тяхната загадъчност ме привличаше. Бяха като брънка сюрреализъм в реалния свят, като зрънце светлина в мрачната и монотонна околност.

            След представлението (състоящо се от кратки оперети по мотиви на Чайковски) се прибрахме в квартала, където седнахме за малко в „Лилит” и разменихме по няколко думи. Все още не разговаряха свободно, но усещах, че ледът между мен и тях лека полека се пропукваше.

***

            Аз продължавах да посещавам „Лилит” през почивните си дни и понякога засичах двамата странници. Винаги седяхме на една маса, ала разговорите ни винаги протичаха трудно. Но все пак усещах подсъзнателно, че те бяха добри хора, на които мога да се доверя. А началото на нашето трайно приятелство постави един кратък разговор на връщане от кафенето, в малката алея между шести и десети блок.

            - Какво работиш? - попита ме мъжът.

            - В момента съм нощна охрана Доходното здание. Красивата сграда на големия площад.

            - Една от най-красивите в България – допълни той – Но не ми изглеждаш като човек, който би искал да работи там до пенсия.

            - Не, определено. Но за момента предпочитам спокойствието и сигурността.

            - А с какво обичаш да се занимаваш през свободното време?

            - Пиша художествена литература. Писател съм.

            - Наистина ли? – усмихна се жената – И на каква тема?

            - Обичам да пиша разкази за живота. Наскоро дори издадох книга със заглавие „Призаци в крабовското гробище”. Има я по книжарниците, откъдето можете да си я купите. А в Регионалната библиотека можете да я прочетете свободно.

            - О, ти пишеш за призраци? – жената ме изгледа странно.

            - Да.

            - Това е интересно.

            - Обичам да пиша за легендите на селото, за селския живот. Обичам да пиша за самодивите, призраците и легендите. Обичам да пиша за селските взаимоотношения. Докато бяха живи родителите ми, обичах много да си ходя на село. Още тогава имах много идеи. Когато пораснах реших, че тези идеи трябва да бъдат реализирани.

            За около минута двамата мълчаха, а израженията на лицата им станаха мрачни.

            - Какво има? – попитах.

            - Каза, че пишеш за селските призраци, самодивите и легендите. Тоест, свръхестествени истории.

            - Ако трябва да съм честен, това е любимата ми тема. В книгата има седем разказа за призраци.

            - Вярваш ли в тези неща? – зададе въпрос жената.

            - Дали вярвам? Хм! Благодаря Ви за въпроса. За да напишеш хубава история, трябва малко или много да вярваш в нея.

            - Аз съм Явор, а това е сестра ми Катрина – изрече мъжът и ми подаде ръка. Едва сега осъзнах, че не се бяхме запознали.

            - Приятно ми е – каза и жената. Здрависах с двамата и заявих с шеговит тон:

            - Аз съм Георги. Георги Трапчев. Писател на свободна практика, който вярва в историите си и пише с невероятен хъс. А вие, дами и господа, вярвате ли в призраци? Защото ако не вярвате, няма смисъл да ви препоръчвам книгата си. Или поне онези седем разказа.

            Очевидно бях ръчнал в болна тема, защото те се спогледаха и наведоха глави. Забелязах как в очите им се прокрадват пламъчетата на някакво тягостно чувство, което не можех да разбра. В такъв миг всеки друг би отклонил темата, за да разсея момента на несигурност, но аз не пожелах да го направя и продължих:

            - Вярвам, че свръхестествените явления ги има, но по някаква причина не можеш да ги срещнем току така. Вероятно се появяват на места, където са скрити потресаващи тайни. Например където е станало убийство или където са заровили тялото на жертвата. Или където хора са принасяни в жертва. Затова вярвам, че тези явления ги има.

            - Не е въпросът да вярваш в съществуването им. Въпросът е да знаеш за съществуването им! Да преживееш съществуването им! Да усетиш на гърба си съществуването им! Защото в противен случай вярата ти е сляпа – тези думи Явор ги изрече с дълбок, прочувствен глас. В погледа му се четеше стаена болка. Катрина постави ръка върху рамото му.

            - Вие преживяли ли сте подобно нещо? – въпросът ми прозвуча някак не на място в странната обстановка. Те ме погледнаха мрачно. Аз отново наруших тишината:

            - Какво има сега? Преживяли ли сте нещо подобно?

            - Не – каза Явор.

            - Имаш ли някоя бройка от книгата? Искам да си я закупя с автограф – попита Катрина.

            - Ами не. Авторските ми бройки отдавна свършиха. Но книгата, както ви казах я има по някои книжарници и в Регионалната библиотека. Ако имате време, можем да се разходим до там.

            - Ще го направим някой ден. Сигурно те бива в разказите - с измъчена усмивка жената се опита да излезе от странното състояние, в което тя и брат й ненадейно бяха изпаднали.

            - Ами старая се. Ако искате мога да ви разкажа някоя страшна история.

            - Слушаме те – подкани Явор с далеч по-ведър глас.

            - Беше преди около месец. Тогава се разхождах покрай Дунава. Беше много тъмна нощ, явно и небето беше облачно, защото не се виждаха звезди, а само далечните светлини на града, както и отсрещните светлини на Гюргево. Бях по средата между пристанището и моста, а там преди няколко години беше много пусто и страховито. По едно време, движейки се покрай шубраците, се спънах в нещо и паднах. Не ме заболя, ала усетих, че съм счупил нещо дървено, защото се чу изпращяване като от чупене на дърво. Обърнах се и видях килнат на една страна дървен кръст. Понечих да го вдигна и в тъмнината видях странен надпис. „Демон”! Това пишеше на кръста – Демон! Казвам ви честно, изправи ми се косата. Станах и тогава зад мен се появи силна светлина! Обърнах се и видях най ужасното нещо, което човешки мозък може да си представи. Беше на петдесетина стъпки разстояние и идваше към мен. На височина беше повече от три метра, главата му бе огромна, подпухнала и грозна, като от нея се разклоняваха слузести пипала. А щом отвори уста, се показаха остри и грамадни зъби. Съществото излъчваше светлина. То приближаваше с тежки тромави стъпки и протягаше огромни ръце напред. Кръвта ми се смрази, а сърцето ми биеше като подивяло. Аз се вкочаних от страх и не можех да помръдна. Изведнъж някакъв импулс се появи в мозъка ми и аз се свестих точно когато чудовището протегна демоничните си ръце да ме хване. Побягнах, крещейки. Колкото повече бягах, толкова по-силно крещях. И… и така. Как беше? Току що я измислих.

            - Интересно и донякъде стресиращо. Но не звучеше реалистично – отговори Явор.

            - Такива истории никога не звучат реалистично, Яворе. Просто защото малко хора вярват в тях.

            - Не е така, драги ми приятелю. Трябва да знаеш, че при потенциален страх сърцето не бие като лудо, а сякаш застива в организма, готово да избухне при внезапната опасност. Освен това кръвта не се „смразява” и човек не изпада в паника, нито се вкочанява от страх. Всичко е съвсем различно, повярвай ми. Много по-различно. В такива моменти човекът сякаш се превръща в свидетел и понася стоически най-коварните удари, които клетата съдба му доставя. Защото най-страшното не е грозотата, демоничността или размерите на нещото пред теб. Най-страшното в свръхестествения ужас е неизвестността.

            - А! – успях да възкликна - Това беше готино!

            - Не е готино, приятелю, а е обикновена човешка психология. Трябва да чаткаш по някои тънкости на човешкото съзнание и нещата сами ти се доставят – довърши мъжът. Катрина го гледаше с ококорени очи.

            - А може и самият ти да си преживял свръхестествен ужас – добавих аз.

            - Възможно е и това. Но става твърде сложно. Повечето хора са свикнали да си затварят очите и да отхвърлят всичко, което съзнанието им не може да приеме. До преди време мислех, че само медиумите виждат и чуват различни неща. Оказа се, че не е точно така.

            Започнах да разбирам, че се държа като аматьор, затова казах нещо, което бях прочел наскоро в една книга:

            - Медиумите правят връзката между двата свята.

            Катрина изведнъж свърна очи към мен. Явор отвърна:

            - Навярно медиумите просто попадат в стихията. 

            - Яворе... – прекъсна го Катрина. Долната й устна трепереше.

            - Извинявай скъпа. Просто понякога на човек му се иска да си каже някоя приказка с интелигентен човек като писателят Георги Трапчев.

            - Кажете ми истината. Преживяли ли сте свръхестествен ужас? Аз събирам странни истории, които са на реална основа. Ще ми помогнете ли? – попитах. В този момент съзнавах, че непременно трябваше да получа отговор на този въпрос.

            - Не – каза Катрина.

            - Да – рече Явор. Катрина рязко се обърна към него. – Да – повтори братът с твърд и категоричен тон.

            - Да – потвърди и сестрата. Гласът ѝ трепна.

            - Ами разкажете ми я и ще ви подаря книгата си с автограф.

            - Ха ха – Явор се усмихна, – историята съвсем не е толкова кратка, колкото си мислиш, приятелю. Нито пък трябва да служи за забавление на читателите ти. Това е сериозна, изстрадана история. В нея има безумие и ужас, които оставиха дълбоки дири в нашите съзнания. В нея има и смърт. Незаслужена смърт на обикновени хора, попаднали в капана на дяволски сили. Не, приятелю, историята е твърде лична, за да ти я разкажа в такъв... как да се изразя... несериозен момент.

            Катрина се сгуши в брат си и заплака. Той я погали за косата, а ръката му затрепери. Аз сведох глава към зелената трева на алеята. Чувствах срам заради моята настойчивост, заради необмисленото ми желание непременно да чуя страховитата им история. Вече напълно разбирах, че съм отворил неприятна тема от миналото им.

            - Вижте, не исках да ви карам насила. Извинявайте. – изрекох виновно.

            - Ще ти я разкажем. Просто трябва да дойде моментът.

            - Разбирам ви.

            Катрина се изправи, погледна ме със зачервени очи и прошепна тихо:

            - Благодаря ти.

            След това двамата се хванаха за ръце и тръгнаха към блока, в който живееха. Аз гледах замислен към отдалечаващите се силуети, които в този момент ми приличаха на два призрака. Чувствах – както чувствах още от самото начало, когато за пръв път ги видях на алеята между шести и десети блок – че тези хора ще окажат съществено влияние върху живота ми. А сега това чувство бе по-силно от всякога.

            Те наистина имаха история.

            И тя щеше да звучи по-реалистично от всички други. Защото в нея имаше един единствен проблем.

            Беше истинска.

***

            На другия ден вечерта Катрина и Явор ме потърсиха в апартамента, носейки моята книга.

            - Следобед обикаляхме центъра и я видяхме в една книжарница. Няма как да минем без автограф от автора – смееше се жената и белите й зъби искряха на светлината от мъждукащата лампа.

            - За мен е чест, скъпи мои приятели. Но след време щях да ви я подаря.

            - Предпочитаме чистите сметки - каза Явор.

            - Добре, така да бъде - завърших аз и надписах книгата със следния текст: „Освободете всичко отрицателно, за да остане светлината. За най-светлите хора на света, Явор и Катрина. 17 юни, 2015 година.”

            - Красиво пожелание. И много истинско – засмя се Катрина. Аз й се поклоних галантно. 

            - Утре почиваш ли? – попита ме Явор.

            - Не. Утре съм на работа, но почивам следващите два дена.

            - Чудесно. Значи вдругиден можеш да ни дойдеш гости.

            - С удоволствие. Благодаря ви.

            - Искаме да ти разкажем историята ни. Но първо трябва да ни обещаеш нещо – рече сестрата.

            - Добре – погледнах ги.

            - Да напишеш историята и да я издадеш. Ако се наложи, ние ще ти помогнем с разпространението – каза братът. Катрина добави:

            - Това е единствения начин хората да разберат какво се е случило в Долно Камово.

            - Долно Камово ли? Къде е това?

            - Това е село в Софийска област. Нашето родно село. Сега то е почти обезлюдено. А преди три години живееха доста повече хора.

            - Нещо като Сейлъмс Лот от романа на Кинг?

            - Може да се каже. Чели сме романа и те уверяваме, че има някои прилики с историята ни.

            - Наистина е странно. А и улучвате точно в десетката. Обожавам да пиша за странни истории в селото.

            - Именно. И все пак не пожелахме да ти я разкажем веднага, защото трябваше и ние да се подготвим психически. Оказва се, че е хиляди пъти по-лесно да съчиниш ужасяваш разказ, от колкото да споделиш случило се зловещо събитие. То е все едно отново и отново да се върнеш към кошмара, да преживееш болката, страха, мъчението. Ала само така злото би се откъснало от плешките ни. Само така то ще разхлаби угнетяващия захват и ще ни накара отново да почувстваме, поне отчасти, свободата на блаженото неведение, чрез което повечето хора сме закърмени. Само така може да обичаме отново и отново да вярваме в природата, която ни е създала – говореше Явор. Очите му искряха, а устните му бяха присвити от напрежение.

            - Нямаш си представа, Георги, как искаме да се върнат онези мигове на неведение, в които красотата беше неизменен спътник в нашия живот. Как искаме да забравим всичко, сякаш никога не сме го преживяли. Как искаме да се събудим и да се окаже, че всичко е било просто сън. Но знаем, че това е реалността и нищо не можем да направим – рече Катя.

            Не смеех да кажа нищо, а само ги гледах изумен. Имаше някаква магия в тях, която ми действаше като опиум. Имаше някаква сила, която ме теглеше към тях. Чувствах се като гладник, който получава храна на малки порции и тя не може да утоли глада му.

            - Благодарим за автографа. Ако няма някакви пречки, ще се видим вдругиден – завърши Явор и двамата внезапно ми обърнаха гръб и заслизаха по стълбите.

***

            Два дена по-късно Явор и Катрина ми разказаха своята история. Разказаха я не с охота или захлас, а с мъченическо чувство, чрез което се поднася дълбоко пазена тайна. Думите им се разляха като поточета лава - силни, парещи, безкомпромисни, в същото време пропити с неописуемо страдание. От цялото излияние струяха спомени – в началото сладките спомени за детството на село, пълно с млади и неопетнени от цивилизацията хора; след това същото село след петнадесетина години, пречупено през призмата на мъдростта - населено предимно с отчаяни хора, търсещи утеха в алкохола; и накрая хванато в капана на сатанинската, на богохулната ярост. Днес селото е обезлюдено и къщите пустеят, а онази, която всички наричали „Свърталището на дявола” - обитавана от хората виновни за "гибелта" му (ако изобщо такива богохулни същества могат да се нарекат хора) - е почти разрушена. От края на случилото се са минали три години, но силата му още оказва дълбоко въздействие върху психиката на двамата. Братът беше по-силен и от време на време се налагаше да успокоява сестра си, която често се разтреперваше при споменаването на един или друг момент.

            След като чух историята, побързах да се прибера и да вляза в Интернет, за да потърся информация за Долно Камово. Имаше само няколко снимки на стари къщи и една статия, определяща селото за едно от най-обезлюдяващите се в България и как за около две години от осемстотин и петдесет души жители, сега са останали тридесетина. Обяснението на специалистите е липсата на обработваеми земи в околността, която е прогонила младите към Своге, Костинброд и София. Освен това и смъртността била много висока.

            Сетне се обадих на моя шеф и го помолих за няколко дена отпуск. След кратък размисъл той се съгласи. На другия ден събрах малко ръчен багаж и тръгнах към гарата, където хванах нощния влак за София.

***

            Пристигнах рано сутринта и отидох до отсрещната автогара, където се качих на маршрутка за Костинброд. На автогарата в малкия град имаше няколко спрели таксита.

            - За колко ще ме закараш до Долно Камово? – попитах един от таксиджиите.

            - До къде? – не разбра той.

            - До Долно Камово – повторих.

            - Още ли има такова село? – мъжът се пошегува, след това отвори другата врата и ме покани да седна с думите - Ще излезе около дванайсет-тринайсет лева.

            - Дадено – съгласих се и малко след като се настаних на меката седалка, таксито потегли.

            - Кога ще се прибираш? – попита ме той докато се носехме по отклонението за Огоя и Горно Камово.

            - Още днес. Ще ми трябва около час време.

            - Там няма маршрутки. Имаше преди години, пътуваха за Горно Камово, ама ги спряха. Ако искаш, ще те зачакам там.

            - Много добре – рекох аз и се усмихнах.

            Когато започна Долно Камово, първото, което направи силно впечатление бе тоталната липса на живот. Къщите бяха добре запазени, даже някои дворни или вътрешни врати бяха отворени, сякаш стопаните им очакваха скъпи гости. Но буренясалите дворове и канавки говореха, че тези жилища са оставени от собствениците. Магазинът в центъра, с горд надпис „Твоят магазин” не работеше, „Кафе-ресторант Сухиндол” също, а паркът зад тях приличаше на буренясало бунище.

            - Къде да те оставя? – попита шофьорът.

            - Спри ето тук, зад кафе-ресторанта. Ще се постарая да се върна най-късно до час.

            Той спря колата и аз тръгнах пеша по пътя към Долната махала където трябваше да се намира къщата на Явор и Катрина. „Отдясно на пътя, точно срещу полегатия завой, червена на цвят” – каза на няколко пъти Явор, сякаш предусещаше, че аз ще дойда тук. И я видях точно такава, каквато ми я описа. Приятна, уютна, с малък, но кокетен двор. Само че не търсех нея. Търсех нещо съвсем друго. Погледнах към хълма отляво и зърнах огромната й черна сянка, издигаща се над селото като островърха крепост.

            Свърталището на дявола!

            Не можеше да бъде друга!

            В мига, в който я видях, се уверих напълно, че историята на Явор и Катрина е истинска. Никога не бях виждал къща с толкова мощно излъчване - имаше някакво мрачно достолепие в нея, което струеше от счупените прозорци с килнатите им дограми, от почернялата и олющена фасада, от изронените керемиди на хлътналия покрив. Гробището от северната страна, разположено по склона на голия хълм, допълнително подсилваше чувството на зловеща неприкосновеност. Исках да приближа още, да разгледам и вътре, но нещо ме спираше. Сякаш неведом глас ми шептеше, че не бива да прекрачвам прага - защото вътре сатанинските сили още се спотайват между грозните, пропити с влага стени, в очакване на поредната си жертва. Все пак закрачих към двора и спрях точно пред съборената дворна порта.

            Входната врата бе разбита, а вътре имаше само чернота. Чернотата се подаваше и от големите прозорци на стаите, от малките прозорчета на подземието, от вратите на терасите за втория етаж и за таванските помещения. Чернотата се подаваше и от малката горичка до кошарата в другия край на двора. Като че ли вътре се бе настанила черна сянка, която непрекъснато увеличава своите размери и съвсем скоро ще погълне цялата постройка, дори цялата околност.

            Нямах сили да вляза. Вътрешното напрежение стана доста силно и реших, че е по-разумно да не предприемам повече рискове, затова кротко се обърнах и тръгнах обратно към центъра на пустото селище. Колкото повече се отдалечавах от мрачното място, толкова повече вътрешното напрежение разхлабваше своя захват.

            Вървейки, аз разглеждах къщите около главната улица. Онази голямата, зелената, намираща се в основата на другия хълм, трябва да е на Гергана и Данаил. По-надолу, по пресечката към реката, се виждаха и разнебитените останки от дома на Млабоколо – познах я по няколкото бели декоративни звезди по стените, както я описаха Явор и Катрина. А таксито кротко ме чакаше на безлюдния площад. Аз се качих с думите:

            - Давай обратно към Костинброд.

            - Е к’во прави в тая пустош? – веселяшки полюбопитства шофьорът, като в същото време запали колата и тя изръмжа гръмко в тишината на селото.

            - Видях една къща, за която ще пиша история.

            - Свърталището на дявола?

            През това време потеглихме бавно на юг, към Костинброд, към цивилизацията.

            - Същата – отговорих аз, молейки се наум таксиджията да не ми задава повече въпроси. За щастие той само кимна с глава и измънка нещо като „Ти си луд”, след което насочи цялото си внимание към пътното платно.

***

            На другия ден сутринта се прибрах в моя русенски дом. Почти веднага включих компютъра, отворих на програмата ми за писане и нащраках заглавието "Свърталището на дявола". След това започнах да пиша историята. И когато след две седмици я завърших, отидох в квартирата на Явор и Катрина и им дадох флашката.

            А след една седмица Явор ми позвъни по телефона и ме похвали за начина, по който съм я написал. Той помоли да направя всичко възможно да я издам на книга. По-късно изпратих ръкописа и на един русенски издател, а (за моя огромна изненада) още на следващия ден той ми отговори, че я одобрява. Това означаваше, че съвсем скоро истинската история на Явор и Катрина ще украсява витрините на някои книжарници.

            И тримата бяхме постигнали целите си.

***

            Прилагам я такава, каквато я чух, с всичките ѝ подробности и страховити моменти. Не изпуснах нищо от казаното от Явор и Катрина - колкото и да звучи невероятно и нереално. Но добавих някои описания, метафори, интересни истории и диалози на някои от героите, както и други писателски хрумвания, които да я направят по-лесно смилаема и да я превърнат в художествено произведение. Надявам се читателите да я оценят в полагащото ѝ се достойнство.

     …следва продължение…