***
- Млаби, абе видех Любен. Прибра се - каза Стоян на Млабоколо по телефона.
- Ааа. И к'во?
- Абе де да знам. Нещо ич не ми хареса.
- Що бе?
- Говореше ми некакви глупости, че се бъзикаме с него. Сака да ни колье.
- Как да ни колье, бе?
- Епа ей така. Сака да ни колье.
- Брех ма'а му! Верно? Глей го, да го е... Това Любен ти го каза?
- Да бе. Преди час го видех да си идва. Тоя е бил при ония на Яким и ония са у говорили нещо.
- А да. Нали оня ден тръгна натам.
- 'Зимай Мурджи и айде у магазина да говориме!
- Що у магазина бе, серсем. Дай да отидеме до него и да видиме кво му е.
- Луд ли си, къв си? Нали ти казвам, че сакаше да ни колье.
- Е добре де. Аз че говорим с него. Ти че седиш на неколко крачки зад мене, ако те е страх.
- А Мурджи че го викаме ли? - попита Стоян.
- За кво ни е тоя?
Стоян се засмя дрезгаво. Млабоколо пак взе думата:
- Стой там. След половин час че дойдем при тебе.
Половин час по-късно Стоян и Григор Вачев – Млабоколо, се приближиха до къщата на приятеля им Любен. И двамата бяха пили ракия, най-вече Млабоколо, за да събере повече кураж. Той бе уплашен от онова, което говореше Стоян за заплахите на Любен, а когато си пийнеше, винаги знаеше какво да каже във всяка една ситуация.
Домът на Любен изглеждаше бе оставен на произвола на съдбата. Кокошки щъкаха навсякъде из двора, дори в градинката отпред, а входната врата зееше открехната. Свинята пък ядеше порасналата трева до каруцата и грухтеше доволно.
Стоян и Млабоколо се огледаха, след това тръгнаха към отворената врата.
- Любенеее! - извика Млабоколо.
- Любене! - далеч по-слабо прозвуча гласът на Стоян.
Когато те влязоха вътре, подът на старата къща заскърца. В едната стая имаше множество разхвърляни по земята предмети - тенджера с някаква манджа, тава с лук, дрехи и огледало - сякаш избутани в резултат на внезапна лудост.
- Любенееее! - още по-силно закрещя Млабоколо.
Стоян влезе в другата стая, която бе натрупана с юргани, дрехи, килими. Щом се наведе да вдигне някакъв панталон върху килима, нещо излезе иззад вратата и се нахвърли върху него!
Беше Любен, а в ръката си стискаше голям нож!
Стоян не успя да реагира и Любен започна да нанася свирепи УДАРИ в тялото му!
Млабоколо отначало стоеше като замръзнал, сетне саможертвено скочи да разтърве Стоян от полуделия им приятел, но в замяна на това ножът на Любен се ЗАБИ първо в рамото, после в предмишницата му. Млабоколо беше разсъдлив и предусещаше какво ще стане, затова се търколи през купа от чаршафи, достигна до вратата и тихомълком излезе навън. Когато се показа на пътя, отиде до най-близката къша, където Марин и Занка ядяха на двора и им каза съвсем спокойно, че в къщата на Любен се случва нещо лошо. Виждайки кръвта по ръцете и по рамото на страдалеца и чувайки крясъците от дома на Любен, те се обадиха на полицията и на Бърза помощ, а накрая със здрави колове се втурнаха към къщата, за да спасяват Стоян.
***
Тези дни Катрина сякаш не беше на себе си и обвиняваше Явор за онази сутрин, когато се принуди да излезе с твърде късата рокля. Освен това, той напоследък се държеше странно. Явор не й остана длъжен, като в началото я упрекна, че не си е оставила нещата където трябва, сетне обаче й призна, че тези дни се е запознал с едно момиче и че е развълнуван. Едва тогава сестра му се усмихна и му пожела най-сетне да е намерил сериозната жена, на което той й отвърна, че е твърде рано да мисли за сериозна връзка.
Сякаш отделени от случващото се в селото, Явор и Яна се виждаха всеки следобед на кладенчето. И всеки път се впускаха в магията на душевното блаженство, наречено любов. Гората и полянката, за които се носеха страховити легенди заради славата на Долно Камово, се превръщаха в оазис на пустинята , обладала скучноватия им живот.
- Искаш ли да се разходим в отсрещната планина? - предложи Яна. Денят беше девети май, времето - облачно и ръмеше лек дъждец.
- Супер! - отговори Явор и продължи - Само че трябва да минем покрай къщата на Яким.
- Какво толкова има в тая къща, че никой не иска да я доближава. Вчера минахме с баба и видях, че живеят хора.
- Не знам какво й е, но е странна. Онзи дядо Яким беше особен човек, помня го като малък.
- Е и? До колкото зная, е умрял отдавна. По-точно, убил е няколко души и полицията го е застреляла. А щом къщата е голяма и черна, веднага и лепват прякора "къща на духовете".
- Или "Свърталището на дявола" - добави Явор.
- И така става. Нека минем покрай Свърталището на дявола, да видим що за дяволи живеят там, след това ще се разходим спокойно в отсрещната планина.
- Съгласен съм, но на твоя отговорност. Не искам после да ме обвиняват, че съм позволил някой дявол да уплаши хубавото Янче.
След това те тръгнаха по калната пътечка. Явор знаеше добре, че по същата тази пътечка мина онзи светещ образ.
- Ти смяташ ли, че на къщата й има нещо? - попита той.
- Не. Вярно, имало е убийства, но мъртвите не могат да ти направят нищо. Това е все едно да очакваш животно да проговори на човешки език. Права ли съм?
- Значи очакваш опасността да дойде от мъртвите, а не от живите?
- От кои живи? Онези в къщата? - Яна го погледна насмешливо – Явка, онези изглеждат свестни хора. Имат малки деца.
Яна стъпи в локва и водата оплиска сивия й анцуг.
- Мамка му! - изруга тя и се наведе да чисти пръските.
- Чакай, чакай. Не го замацвай, а го остави да изсъхне.
- Егати терена - тя се изправи и ядосано тръгна по пътечката, която по-нататък пресичаше реката чрез стар дървен мост.
- Значи, слушай ме сега. Пресичаме реката, минаваме през няколко нормални къщи, после се изкачваме покрай Якимовата и хоп - в другата гора!
- Тоя мост дали ще ни издържи?
- Издържал е сума ти хора и товари през годините, защото тук е минавал стария път за Гловош.
- Значи му е време да се счупи - усмихна се тя.
- Давай, девойче младо, да вървим - приветства тържествено Явор и тръгна с маршова стъпка към моста.
Ръмежът ту се усилваше и се превръщаше във валеж, ту спираше за кратко, сякаш да си даде почивка. Влюбените пресякоха моста и тръгната по боклукчива пътека между двуетажни и триетажни къщи, в чиито дворове се виждаха възрастни хора.
- Когато беше малък, селото по-оживено ли беше?
- Ти не помниш ли какво беше в твоите ранни идвания?
- Като малка излизах само по нашата пътека. Дядо и татко рядко ме пускаха да се отдалечавам.
- Ех, клетата Яна - Явор намигна закачливо. - Беше много по-населено, във всяка къща имаше деца, училището беше пълно. Бяха хубави времена.
- Опитвам се да си представя това място оживено. Кой знае какво е било.
- Ела на събора в края на август. Един съсед ми каза, че идват хора от цялата околност.
- Ще опитам да си дойда, въпреки че не обещавам със сигурност.
Колкото повече наближаваха главния път, около който се издигаше дома на Яким, толкова повече тонът на думите им се снишаваше и говорът им заприличваше на шепот. Когато стъпиха на шосето и пред очите им изникна хълма, Яна неловко хвана ръката на приятеля си. Небето бе сиво и натежало и на този фон къщата на Яким изглеждаше призрачна, все едно излязла от някое окултно списание.
Закрачиха предпазливо по козята пътечка, която кривеше под оградата на двора, стъпките им бяха тихи и някак дебнещи, все едно се промъкваха през забранена зона. Откъм къщата се появи миризма като на разложено. Гората над тях беше мрачна, а мъгла закриваше върха на планината и правеше красотата на мястото някак мистична, призрачна. Яна си помисли, че тук поетична й душа би могла да създаде безброй легенди.
Щом навлязоха в гората, скверната миризма изчезна и в душите на двамата настъпи успокоение, сякаш отървали се от голяма тежест. Пътечката стана още по-тясна и закриволичи между боровете и дъбовете, а ситните капчици дъждец, смесени с по-големите капки от листата на дърветата, отново върнаха доброто им настроение. Още малко и щяха да се доберат до равна поляна, в края на която се простираше приятна двуетажна вила с голям двор.
- Знам от дядо, че това е вилата на бившия посланик в Швейцария - каза Яна.
- Има нещо швейцарско в архитектурата й - отговори Явор.
След това пътечката щеше да ги отведе в гората, която за известно време щеше да ги скрие от света.
***
Самочувствието на Мурти се възвръщаше, но идваше някак бавно, тромаво. Онзи ден отиде с Десо и Лина на дискотека в Своге и се върна в добро настроение, защото най-сетне успя да изчука Галето - една от сервитьорките, на която отдавна бе хвърлил мерак (въпреки че по време на секса съзнанието му често витаеше другаде). Отделно, някакъв бивш колега на баща му от Градец върна четири хиляди лева стар заем и още същия ден Мурти смени радиатора и носачите на колата си, които от известно време му създаваха ядове. Ефектът се засилваше от мислите за момичето с късата рокля – мисли, които все не намираше начин да ги изтръгне.
На дъждовния девети май около обяд, входният звънец иззвъня. Той побърза да отвори, защото можеше да е някоя от бившите му приятелки или Десо. Но когато видя човека на вратата, сърцето му произведе внезапен силен удар в гърдите.
Пред него стоеше Йоаким!
Онзи, който погуби Ангел и Пачо в бара!
Онзи, който живееше в зловещата къща на хълма до гробището.
Онзи, който бе наследил злото от дядо си Яким!
- Здравейте - усмихна се той. Мурти го гледаше втрещено и само успя да кимне с глава.
- Вие ли предлагате таксиметрови услуги? - попита той.
- Да, ние - мрачно отвърна Мурти.
- Искам да взема от София много ценен товар. Ще е удобно ли да ви наема за един ден.
- Курсът до София е тридесет лева в двете посоки. Ако обикаляме много, може да Ви взема и четиридесет, зависи от километрите.
- Трябва да отидем до летището. От там ще взема багажа. След това ще си тръгнем.
- Добре. В колко искате да заминем?
- Колкото се може по-рано. По възможност - веднага.
- Окей. Отивам отзад да изкарам колата.
Въпреки вежливото лице на Йоаким, Мурти изпита силна неприязън него. Нещо нечисто имаше в този човек, някакъв малък нюанс на подлост, който едва се забелязваше по красивото му и привидно чисто лице. Младежът реши да повика баща си той да се заеме с тази задача, но след секунда размисли и отиде да вземе ключовете за гаража и за тойотата.
Докато изкарваше автомобила на мокрия път, сърцето му затуптя силно. Йоаким го чакаше скован и неподвижен, а изражението му беше бледо, каменно, като на паметник. Мурти спря до него, пресегна се и отвори вратата:
- Влизай!
- Да, да - отвърна Йоаким, след което рязко се размърда и влезе в колата.
Когато превозваше клиент, Димитър Мурджев винаги опитваше да води приятелски разговор. Така го бе научил баща му, така казваха и колегите му в околността. Клиентите са най-важни, казваха те. Ако искаш да изкараш пари, трябва да забравиш и приятелите и враговете си и да живееш за тези пари. "Значи кво следва, дори Пенчо Змея да ме подири и да поиска да го возя некъде, требва да го направя и да поискам толкова пари, колкото на на другите. Така ли се получава?" - веднъж той попита баща си и получи следния отговор: "Естествено. В бизнеса клиентите са равни. Нема приятели, нема врагове, нема майки и татковци”. Тези думи автоматично се запаметиха в съзнанието му и се превърнаха за него в пътеводна светлина.
Днес трябваше да се държи добре с Йоаким, въпреки че той бе главната причина за изчезването на Ангел Слона и Пачо Девицата. Мурти си го наложи като воля и го заговори:
- Откъде идваш, приятел?
- Тукашен съм, но живеех в София, а после в Киев, Украйна.
- Какво правеше в Украйна?
- Работех. Отначало бях на квартира, след това се намерихме с жена ми и заживях с нея. Имаме две деца.
- Тя тамошна ли е?
- Да. Оксана се казва. Украинка е, но много харесва България. Когато разбра, че трябва да заживеем тук, тя засия от радост - Йоаким се усмихна мило, но като че ли в погледа му отново проблесна онази искрица на нещо лошо, сатанинско.
- В Украйна не е ли по-добре? Тука е голема мизерия.
- Не бих казал. Има много неща, които са по-зле от тук. Заплатите са ниски, нямаш голяма свобода, а съдебната им система е без коментар. Е, има си и предимства де, като хубави улици, поддържани сгради. Но както и да е, ние единодушно решихме, че тук ще ни е по-добре.
- Дотук добре, ама що в Долно Камово? Не беше ли по-добре в София или некой град?
- Една от причините да избягаме от Киев беше натоварения живот. Ние предпочитаме спокойствието и красотата. Освен това, в Долно Камово имаме наследствена къща от дядо ми.
Когато чу думите "дядо ми", Мурти прихна, а Йоаким рязко се обърна към него, сякаш усетил, че чрез тях е нарушил до известна степен равновесието у младия шофьор. Настъпи неловко мълчание, което продължи около десетина минути. Пътят беше мокър заради дъжда, който нямаше намерение да спира, а автомобили почти не минаваха. Мурти пръв наруши мълчанието:
- Какво ще возиш?
- Пратка от Украйна. Един тежък сак. Имам проблеми с диференциала на колата ми и затова попитах за таксиметрови услуги.
- К'во му е на диференциала? - попита Мурти, но онзи не пожела да отговори и двамата пак млъкнаха.
До края на пътуването почти не си казаха нищо.
Щом наближиха Аерогара София, Йоаким помоли Мурти да спре преди автобусната спирка на Терминал 1. Клиентът слезе и тръгна към някакъв брадясал мъж, седящ на тротоара, подпрян на много голям черен сак. Двамата си казаха няколко думи набързо, след това Йоаким извади пари и ги даде на човека, сетне взе сака и тръгна към колата. Мурти излезе, за да му помогне да пренесе багажа, но онзи го спря с думите:
- Не пипай. Само отвори багажника, аз ще го оставя.
- Няма проблеми - рече Мурти, след което влезе обратно в колата и натисна бутона за багажника.
Когато Йоаким поставяше голямата си пратка, Мурти отново отиде при него. Изведнъж усети, че от вътрешността на сака извира неприятна миризма, като от нещо спарено.
- К'во е това, човече? - попита той.
- Пращат ми месо от Украйна. Много е чисто и качествено - отговори Йоаким.
- Така ли? Не беше ли диференциал? - Мурти погледна подозрително.
- Не. Месо е. Преди малко ти казах, че имам проблем с диференциала и затова търся такси. А не че ми пращат диференциал.
- Ясно. А месото в Украйна добро ли е?
- Доста е качествено. И в България е качествено на места, но в повечето магазини го напояват с разни неприятни подправки, за да стане по-обемно и тежко.
- Само да не ми усмърди колата, че оня ден съм я мил.
- Ще ти подаря специален ароматизатор. Украински е. Поглъща миризмите и после ухае на цветя. Става ли?
- Става - рече Мурти.
- Когато спрем нас, ще вляза вътре и ще ти го донеса.
- О’кей.
По обратния път Мурти караше напрегнат. Днес за сетен път се убеждаваше, че в този човек нещо не е наред. Какво е направило копелето на Ангел и Пачо? Каква беше онази светлина и човекът вътре в нея, които се появиха веднага щом изкараха Йоаким отвън? Мурти все повече осъзнаваше, че тогава се случи нещо странно. Нещо свръхестествено. Той искаше да му зададе много въпроси, но не смяташе за редно да го прави точно сега. Беше сам с него. Незащитен. Дали мръсникът го помнеше от страховитата вечер? Може би да. А може би не. Мурти можеше само да гадае.
Влязоха в селото, минаха магазина, където групата „нещастници” кротко си пийваха питиетата, и се запътиха към Якимовата къща. Когато спряха и Мурти я погледна, тя сякаш му се ухили с грозна гримаса. Йоаким излезе от колата, влезе в къщата и няколко минути по-късно се появи с едно синьо флаконче.
- Заповядай - подаде му го през прозореца. - Украинско е и е много добро. Няма да съжаляваш.
- Мерси - Мурти го взе, разгледа го и го помириса. Флакончето наистина ухаеше приятно. След това затвори прозореца и запали колата.
***
Митко Гошев нервно щъкаше в свогенската болница, заедно с няколко човека от Долно Камово, пристигнали малко преди обяд. Стоян беше мъртъв от кръвозагуба, заради прободните рани, които полуделият Любен му бе нанесъл, а Млабоколо, въпреки че животът му бе вън от опасност, лежеше на горния етаж с няколко наранявания в ръцете и рамената, които за щастие не бяха засегнали важен кръвоносен съд. Любен беше в ареста на РПУ-Своге, като си бе признал всичко, но Гошев беше силно обезпокоен от държанието му. Добре познаваше дъртия пияндурник и знаеше, че той никога не би говорил за кърваво отмъщение или унижения. На него никога не му бе пукало какво говорят другите, имаше си свое достойнство и беше "много над тези неща".
А един час преди разговора с Любен, Гергана Петкова го уведоми, че синът й Кристиян е бил излязъл с непознато момиче и не се е прибрал.
Слуховете за зловещите събития още се бяха разпространили из селото и Митко Гошев трябваше да следи те да достигнат по-бавно до хората. Всички в Долно Камово бяха наплашени от изчезванията, а сега кървавото убийство щеше да паникьоса не само местните жители, а и тези на околните села. А в такъв кризисен период най-големия враг би бил паниката. Ето защо той нареди тези, които се притекоха на помощ на Млабоколо, да останат за ден-два в Своге, под предлог, че ще са му нужни за разпитите. Той щеше да ги настани в общежитието на държавните служители и да им осигури храна.
- Господин Гошев, утре съм на работа – каза му Драгомир, който беше отговорник на цех във фабриката за кафе в Костинброд.
- Ще се обадя да те освободят. Само ми дай някакъв телефон.
Старши сержантът знаеше коя е причината за нещастията - даже беше сигурен. Но нямаше как по законен начин да прогони злото. Той нямаше тези правомощия, а ако си наруши правата, би рускувал всички злини да бъдат приписани на него. Нямаше и как да каже какво точно знае, защото колегите не биха му повярвали. А това би коствало работата му.
Осъзнаваше обаче, че всячески трябва да помогне на селото. Той беше изключително съвестен - не само като полицай, а и като човек. Именно затова имаше уважението на колегите си и на жителите на селата, в които беше квартален.
...следва продължение...
© Донко Найденов All rights reserved.