Тази умора... Да, точно тази. Не беше по силите му. Усещаше как през нея се изцежда животът – не че това имаше голямо значение, но все пак цедилката струваше повече от изцеденото.
– Не ми пука – излъга приятеля си. – Изобщо.
– Лъжеш – спокойно му отвърна другият.
Бяха седнали на една пейка в градската градина. Ръмеше. Покрай тях минаваха от време на време псета, котки и ученици от близкото училище. Всички ги гледаха с почуда, а котките – със завист. Вероятно защото над пейката имаше старо дърво с големи клони, които пречеха на дъжда да ги намокри. Или пък защото на един от тези клони незнайно защо стоеше небрежно черно-сива катерица и не помръдваше.
– Умората не е от живота. – Човекът, който се оплакваше, изглеждаше на около шейсет. Носеше каскет и шал. Каскетът беше обърнат с козирката назад, а шалът висеше надолу без да предпазва врата или каквото и да било. – Умората е заради живота.
– Това пък какво трябва да значи? – Другият, и той беше на същата възраст. Носът му беше толкова гол ...