Събуди се Сънчо Сапунчев. Отвори плахо очи. Не искаше отведнъж да се разбужда. Извъня му алармата - вече час дрънчи. А той се прави, че не я чува. И дори не направи опит да я спре. Още малко само, още мъничко понеее. С един замах отметна чаршафа – „Тъй не става, трябва да се става!” - помисли си той и... се препъна в табуретката. Отиде до банята, накуцвайки. Ей на това му се вика събуждане. И тая пуста табуретка - на пътя му застанала! Пусна крана с топла вода - оле! страхотия! Ледена! Ама кой да включи бойлера. С два пръста си намокри очите... стига толкова като за начало. Е, и малко сапун за аромат. Ама тая пуста пяна. Щипеее!А из банята се разнесе сладникъв аромат на коприна и магнолия ( поне така пишеше върху опаковката на сапуна.)  Пое си дълбоко въздух, и плисна цяла шепа вода да отмие проклетата пяна.            

- Добре, май съм готов - помисли си той, и се запъти към кухнята. Но по пътя отново беда. Дааа, праг! Ей на това му се вика късмет! Беше от толкова години тук, не се е мръдвал, а Сънчо Сапунчев едва сега го усети. Ама и то как! А пустия праг не се и мръдна даже. Сложи джезвето на котлона. Ще си пийне едно кафе, преди да хукне навън. Да, ама поне да беше сложил кафе... Водата изкипя, докато Сънчо Сапунчев се доразсънва. По дяволите! Ама каква е тази щура сутрин! Кафето... Кутията е празна.

- Ох! - въздъхна си тежко, и отиде да се облича за работа. То се е видяло, че всичко му е наопаки. Явно пак ще си пие кафето на крак, докато чака поредния претъпкан градски автобус. Е, няма как! Даже из вестника ще се поразрови.

А навън - народът вече щъка напред - назад. Почти девет е. И всеки се е запътил на някъде. Както и нашия Сънчо.

Мина край кварталната будка. Вестниците са почти на свършване. Взе първия, който му попадна в полезрението. На първа страница се мъдреше голямо заглавие: "Ставането от сън - ритуал". Да бе, и то какъв! - след целия сутрешен ритуал по ставането му.

Ама, с това не свършва всичко. Отдалеч се зададе автобус. Това е неговият автобус. Олюлявайки се, старата машина току се озова на спирката.

Фул! Народ, като за митинг - и на спирката, и в автобуса. Набързо сви вестника под мишница, а в другата ръка едва крепеше кафето, което в последния момент си купи. И все още не бе отпивал от него, че беше горещо, когато един младок напористо го подпря в гръб, за да може да се добере до първото стъпало на автобуса. Тогава Сънчо, за да не изтърве вестника, реши с два пръста да го премести в чантата. И стана чудо! Кафето току се разплиска. Ужас! Не върху него, а ...върху полата на пищна дама, която така и не помръдваше от място и оживено говореше на висок глас с някой по мобилния си телефон.

- Майчице! - помисли си Сънчо - тая, ако ме усетиии...

Ама една беля не идвала сама. Ей ги на- къде са хукнали с тия жълти жилетки. Не стига дето за пътници няма място, ами хайде сега и контрольори!

- А картата ми? Къде ли е? - мислеше Сънчо - сигурно е в джоба на ризата. А дано, че иначе - от къде да й намеря 7 лева за глобата?

Е, поне този път всичко си е в реда на нещата. Така и не стигнаха до него. Слезе от автобуса. Пое си глътка въздух и продължи към портала.

п.п. Всяка прилика с действителни лица и събития - абсолютно не е случайна! :)