Той гледаше усмихнато как тя подскачаше жизнерадостно и оживено разказваше за съня си. Замисли се за първия път когато я видя. Хората бяха я пуснали в двора – една бяла пухкава топка с две светещи въгленчета на муцунката. Още тогава му грабна сърцето, с живия си дух и той с умиление си спомни как го дърпаше за ушите, подскачаше около него и се бориха, а вечер заспиваха сгушени един в друг под звездите. Ах, как мечтаеше отново да  зарови нос в бялата и козина и да я близне по челцето. Но от както поотрасна и тя се сдоби с каишка около врата и я сложиха на синджира. Беше се превърнала в грациозен бял ангел, вече не беше малкото пале, което подскачаше неуморно из двора. Малките въгленчета се бяха превърнали в две топлу очи, в които той потъваше всеки ден. Гледаше я замечтано и онази пърхаща топка в корема му не го оставяше на мира. Деляха ги само 5 см. Всяка сутрин заставаха един срещу друг и се опитваха да опрат нос в нос. Сякаш се надяваха, че през нощта синджирът е станал по-дълъг, но не беше. И все пак не се отказваха и посрещаха утрото с познатия ритуал.

Той ѝ разказваше за живота си преди да го хванат. Как е бягал свободно из полетата. Описваше и какво е чувството да усеща росата по тревата сутрин, да легнеш под сянката на дърво, след като си гонил зайци, да отпиеш жадно от поточе, след дълго скитане. Какво е да се радваш на пролетното слънце. Тя го слушаше с вдигнати уши и с пламнал поглед. Попиваше всяка негова дума, а след това започваше да мечтае. Обясняваше му как ще избягат, ще изгризат оковите и ще тичат свободно в полето. Как ще имат дечица и той ще ги учи да ловят зайци. Сега му разказваше как е сънувала, че си имат малко кученце. Бяло на кафеви петна. Петната били от него, за да не прилича само на мама.

Той продължаваше да я гледа с умиление, но онава притеснение пак се беше върнало.  Опита се да го прогони, но то натрапчиво се връщаше отново и отново. Не искаше с нея да се случи същото, което бе сполетяло и другите. Беше си обещал повече никога да не се привързва, но като една шега на съдбата се появи тя, сякаш да му покаже, че не той взема решения. Ех, Съдба.....сега сигурно стои отстрани и се смее, като го гледа как се е влюбил до самозабрава, до себеотрицание, до себеотдаване – изцяло, до край, за Нея.

Всеки път, когато се отваряше вратата, той настръхваше от ужас, а след като им оставяха купичките с храна, се успокояваше. Не искаше да я загуби. В него заживя надежда. Надяваше се, че нещо се е променило, че хората са се отказали, че са се променили, че няма да я последва същата съдба.

На нея нищо не беше споменавал. Не искаше да я плаши и да прогонва пламъчето от очите и. Късаше му се сърцето, като я вижда как радостно маха с опашка, всеки път когато някой човек се появи. А той бдеше. Мислеше си, че тя не забелязва напрежението, което се покачва при вида на човеците, но тя усещаше че нещо не е наред и понякога даже укорително го питаше защо ги ръмжи. Обясняваше му, че те са добри. Не може да са лоши щом се грижат за тях и им носят храна и вода. Даже напоследък ѝ даваха повече харана и по-вкусна. Но той знаеше. Знаеше какво правят те и ги ненавиждаше за това. Само при мисълта, слепоочията му започваха да туптят и той тръскаше глава, за да прогони черните мисли.

Тя продължаваше да разказва за прекрасният си сън и мислеше как ще кръстят детето си. Изброяваше безброй имена. Реши, че ако е момиче ще се казва Фейт, а ако е момче ще го кръсти Форчън. Той се усмихна  и ѝ предложи да го кръстят Джой. Потънали в играта на имена не бяха забелязали, как вратата се беше отворила и един от човеците беше влязъл. Той се присегна към синджира ѝ и я отвърза. Тя подскочи радосно и преодоля онези 5 см. , които ги деляха. Близна го по муцуната и се сгуши в него щастлива. Той затаи дъх и си пожела този момент да продължи завинаги. Завинаги се оказа, точно един миг. Чу се гевен вик и синджирът я изтръгна от него. Тя впери неразбиращ и изплашен поглед в него. Гореща кръв се надигна във вените му. Бе усетил адреналина, който се носеше от човека. Знаеше какво следва. Паника и гняв го заливаха на вълни, той се хвърли към човека с премрежен поглед. Искаше да го убие, но синджирът го спря. Опитваше се да се измъкне от хватката на каишката и лаеше зверски, а пяна хвърчеше от устата му на посоки. Искаше да се измъкне и да спаси своята любима. А тя вече не скимтеше. Беше застанала покорно до човека, притихнала, а по лицето и бавно се спускаха сълзи. Тя погледна към него за последно и тръгна след човека. Вратата се хлопна. Той не спираше да се мята в неистова битка с времето, но синджирът не подаваше. Чувство на безсилие и отчаяние, премесени с гняв и болка засядаха в гърлото му. Някъде зад оградата се чу глух удър, тя изскимтя и настана тишина.

Той зави от болка. Сякаш някой разкъсваше сърцето му отвътре. Тежка мъка се разстели над него. Задушаваше се, искаше му се да повърне. Виеше с часове вперил поглед в небето, докато накрая не му останаха сили и се сгромоляса на твърдата земя. Болката се разнесе бавно по цялото му тяло. Той впери празен поглед към нейната купичка и остана така дълго, а сълзите продължаваха тежко да капят.  Не разбираше. Не разбираше защо никога не вземаха него. Защо трябваше да става свидетел на тази безчовечност всяка поредна година. О, проклета съдба!!!

Пред замъгленият му поглед изплува жизнерадостният образ на една бяла пухкава топка. Нова гореща сълза намери път към земята. Сега мечтаеше по-силно от всякога. Мечтаеше всичко да свърши, да заспи за последен път и никога да не се събуди отново.