Хей, момиче, къде така? Пак ли хукна да търсиш една изгубена надежда, един блян, една любов...? Пак ли си причиняваш онова, за което всеки път се самообвиняваш? Пак ли си играеш с огъня и пак ли си се опарила? Чудя се на волята ти да продължиш, когато всичко изглежда свършило. И ти се възхищавам, дори завиждам мъничко... на това как умееш да преглъщаш болката, да лекуваш и най-дълбоките си рани. Та ти стоиш на дъното и все пак желаеш да живееш, знаейки цената и последствията. Продължаваш да се катериш по стълбата, а на гнилото стъпало си стъпвала не веднъж. Аз искам да я строша, а ти... ти се стремиш да я удължиш. Не ти стига да стигнеш нависоко, искаш да идеш най-отгоре. На какво се дължи волята ти? Нима не виждаш, че няма никакъв смисъл, че ти се подиграват, че те смятат за чудачка? А ти им се усмихваш и през чистото ти съзнание дори не минава мисълта за отмъщение или поне малко неприязън.
      Ти не си щастлива, очите ти греят от доброта и спокойствие, но аз виждам болката в тях. Онази съвсем малка  и бързо проблясваща тъга, която винаги се стремиш да заличиш, щом разбереш, че я виждам. Но аз знам, че е там и дори да се е скрила от реалния ми поглед, в съзнанието ми е спомена, който не мога да пренебрегна. Ти ми казваш, че си добре, че искаш да продължиш и аз знам, че нищо в теб не ропнае против това, въпреки наранената ти душа. Каква воля! Откъде, мило момиче? Научи и мен да харесвам живота. Или съм прекалено слаба да съм като теб? Да, права си, такава съм. Дори сама не знам как още не съм се предала. Всеки път, когато реша да го направя, пред мен изникват сините ти очи и аз продължавам, без дори да го искам... Съдбата ли те доведе, за да ме крепиш? Не знам. Ти си една подсъзнателна мисъл, която изглежда наистина реална...
    Хей, момиче, пак ли тръгна да търсиш изгубена надежда, блян, мечта,любов...?