Хей, момиче, къде така? Пак ли хукна да търсиш една изгубена надежда, един блян, една любов...? Пак ли си причиняваш онова, за което всеки път се самообвиняваш? Пак ли си играеш с огъня и пак ли си се опарила? Чудя се на волята ти да продължиш, когато всичко изглежда свършило. И ти се възхищавам, дори завиждам мъничко... на това как умееш да преглъщаш болката, да лекуваш и най-дълбоките си рани. Та ти стоиш на дъното и все пак желаеш да живееш, знаейки цената и последствията. Продължаваш да се катериш по стълбата, а на гнилото стъпало си стъпвала не веднъж. Аз искам да я строша, а ти... ти се стремиш да я удължиш. Не ти стига да стигнеш нависоко, искаш да идеш най-отгоре. На какво се дължи волята ти? Нима не виждаш, че няма никакъв смисъл, че ти се подиграват, че те смятат за чудачка? А ти им се усмихваш и през чистото ти съзнание дори не минава мисълта за отмъщение или поне малко неприязън.
Ти не си щастлива, очите ти греят от доброта и спокойствие, но аз виждам болката в тях. Онази с ...