Уважаеми...
Уважаеми...
Съжалявам, но не мога да си спомня името ви. Дали защото съм го забравила, дали защото така и не го споделихте с мен, кой да знае. Сега как да започна писмото си?
Скъпи другарю, не знам дали ме помните, аз самата едвам успях да извадя крехките спомени за вас блуждаещи в главата ми. Пиша ви два дена по-късно от първият опит да напиша това писмо адресирано до вас. Дълго чаках, много мислех и накрая мисля, че разбрах какво искам. Единственото, което копнея в момента е да ви видя. За един последен път, за един единствен миг, за да мога да ви се извиня преди да изчезна. Да мога да ви се извиня лице в лице, не писмено, което като че ли правя в момента. Никога не съм харесвала писмеността. Имам чувството, че ограничава думите, че ги взема от свободата им и ги вкарва в затвора на листа. Като летяща птица, която бива ограничавана да не лети в собственото си небе, точно както аз направих с вас. Но думите не трябва ли да бъдат свободни мой другарю? Да се реят и да галят уш ...