Уважаеми...

      Уважаеми...

   Съжалявам, но не мога да си спомня името ви. Дали защото съм го забравила, дали защото така и не го споделихте с мен, кой да знае. Сега как да започна писмото си?

   Скъпи другарю, не знам дали ме помните, аз самата едвам успях да извадя крехките спомени за вас блуждаещи в главата ми. Пиша ви два дена по-късно от първият опит да напиша това писмо адресирано до вас. Дълго чаках, много мислех и накрая мисля, че разбрах какво искам. Единственото, което копнея в момента е да ви видя. За един последен път, за един единствен миг, за да мога да ви се извиня преди да изчезна. Да мога да ви се извиня лице в лице, не писмено, което като че ли правя в момента. Никога не съм харесвала писмеността. Имам чувството, че ограничава думите, че ги взема от свободата им и ги вкарва в затвора на листа. Като летяща птица, която бива ограничавана да не лети в собственото си небе, точно както аз направих с вас. Но думите не трябва ли да бъдат свободни мой другарю? Да се реят и да галят ушите, не да угаждат на очите. Да не би първо писмеността да бе създадена? Не драги, говора пръв бе способен да живее, давайки способността на хората да се разбират. Нима не точно с него хората се сближават и се опознават? Аз обичам справедливостта. За това не харесвам писмеността. Тя само се опитва да открадне ролята на говора.

   Питате се щом толкова обичам справедливостта, защо така постъпих с вас? И аз това се чудя! Къде е справедливостта, когато ти трябва. Цял живот я търся, но тя всеки път ми избягва. Нима не всеки търси справедливост? Не искам да ви кажа, че сте заслужили участта, която ви сполетя. Нищо подобно! Искам да ви кажа, че дори АЗ, тази която толкова държи на справедливостта понякога не успява да я задържи. За това и искам да ви се извиня, но няма смисъл да ограничавам думите върху този лист хартия. Заслужавате да изпратя тези думи лично от моята уста право срещу вас. За това толкова искам да ви видя. Обаче се опасявам, че това няма как да стане. Нито знам къде сте, нито дали сте жив и здрав. Единственото, което мога да правя за момента е да се надявам, че може би някой ден нашите души отново ще пресекат пътищата си и ще се преплетат в една.

   Момичето сложи писмото в пощенския плик и го затвори. Сълзите ѝ се разливаха по бюрото, а пощенският плик попиваше от тях. Тя стана и хвърли насълзеното писмо в горящата камина. Кръвожадните пламъци поглъщаха всяка дума, унищожавайки всяка следа от съществуването му. Въпреки това сълзите на момичето помогнаха на думите, надеждите, писмото да издържи няколко секунди по-дълго в този огнен ад.